Добсън прекара Фин и Козловски през охраната. Процедурата беше улеснена от факта, че и Добсън, и Фин носеха служебни адвокатски карти, а Козловски — на пенсиониран полицай. Всичко се ограничи само до минаване през металния детектор. И понеже Козловски беше оставил и заключил пистолета си в жабката на колата, нямаше никакви проблеми с влизането им.
Залата за свиждания беше голяма и претъпкана. Затворниците и техните близки седяха на открити маси, наблюдавани от няколкото надзиратели, разположени из залата. Щом влязоха, пред Фин се разгърна мащабна сцена с широк спектър от емоции. Съпруги и приятелки, наведени над масата, държаха дланите на мъже в затворнически облекла, стискаха ги силно, за да потиснат отчаянието си, самотата и гнева. Деца, някои от които се стесняваха, други бяха уплашени, на трети очевидно им беше безразлично, седяха в скутовете на бащите си, които виждаха много рядко, и то само пред очите на бдителната въоръжена охрана. Родителите на затворниците разговаряха с тях с привидно спокойствие и сякаш не се беше случило нищо нередно, за да не засегнат любимите си синове или внуци, които винаги щяха да обичат с цялото си сърце, независимо от прегрешенията им.
— Ето го там — обади се Добсън и посочи в другия край на залата.
Фин погледна в указаната посока и го видя. На пръв поглед той с нищо не се отличаваше от останалите затворници. Дългата му черна коса беше по-чиста от тази на другите, прибрана назад, разкриваща смуглото му чело. Затворническата му риза беше прилежно прибрана в панталона. С изключение на тези малки изключения той се сливаше с останалите обитатели на затвора. Ако човек обаче се вгледаше по-добре в него, щеше да види, че той излъчва сила и увереност, Фин не можа да определи на какво точно се дължеше това излъчване, но държеше главата си изправена с достойнство.
До него на масата беше седнало момиче на тийнейджърска възраст и двамата разговаряха. От другата страна на масата възрастна жена, по-пълна и по-уморена от събеседниците й, седеше и мълчаливо гледаше как Салазар разговаря с дъщеря си.
Фин направи крачка към масата, но Добсън го спря.
— Това са майка му и дъщеря му — каза той. — Разрешено му е да ги вижда само по четирийсет и пет минути на месец. Като негови адвокати ние имаме право да се срещаме по всяко време. Да изчакаме няколко минути.
— Аз още не съм негов адвокат — отбеляза Фин, но после съжали за думите си.
Младият му колега го изгледа недоволно.
— Само няколко минути.
Фин погледна въпросително към Козловски, който кимна утвърдително. Тримата се подпряха на стената и зачакаха. От мястото си Фин наблюдаваше Салазар и дъщеря му. Момичето скоро щеше да разцъфти и да се превърне в красива жена. Все още се намираше в неприятната сянка на пубертета. Държеше главата си наведена, което я правеше да изглежда много стеснителна. Но чертите на лицето й бяха изтънчени и правилни, характерни за испаноезичната раса. Веднъж щом набереше увереност да се сблъска с живота, нямаше да се намери мъж, който да устои на красотата и чара й.
След още няколко секунди Фин осъзна, че не срамежливостта й е привлякла вниманието му, а нещо друго. Движенията й бяха предпазливи и ограничени, а самата тя сякаш беше изолирана от всичко заобикалящо я освен от баща й.
Фин сбърчи замислено чело.
— Какво й има?
Добсън го изгледа, после отново се обърна към масата, на която седяха представители на три поколения на фамилията Салазар. Седяха и провеждаха единствения разговор, на който имаха право през този месец, обзети от неудобство и силен копнеж. Фин също погледна натам. Единственото, което ясно и отчетливо забеляза у Салазар, беше безграничната любов и нежност, които демонстрираше с всяко свое движение към дъщеря си.
Добсън остави Фин да наблюдава още секунда-две, след което отговори:
— Тя е сляпа.
— Жена ми Мария беше най-красивата жена на света. — Салазар говореше английски по-добре и от много адвокати, с които на Фин му се налагаше редовно да си има работа. В говора му се долавяше много лек акцент, но той му придаваше повече чара на европейската култура и цивилизация. — Когато ми се усмихваше или когато я погледнех в очите, ми се струваше, че всичко се нарежда идеално — че тя изпълва живота ми със смисъл и значение. — Той се надигна в стола си, за да се отърси от блаженството на спомените, след което продължи: — Нейното семейство беше от елита на Салвадор — управляващата олигархия — която води произхода си още от първата вълна европейци, покорили местните племена и заселили се по тези земи. Земята винаги е била най-важният ресурс в тази страна. Баща ми беше известен търговец, натрупал състояние през петдесетте и шейсетте години от износ на кафе и дървесина. Но аз произхождам не от покорителите, а от покорените. Независимо че родителите ми се постараха да ми дадат отлично образование, семейството на Мария така и не ме прие като равен, връзката ни беше скандална. За тях аз бях лекар и си мислех, че това ще улесни нещата, но уви. Въпреки това тя ме обичаше и когато й предложих, се съгласи да се оженим. Баща й, един от най-заможните земевладелци в страната, неохотно даде съгласието си, защото си даде сметка, че е безсмислено да разубеждава дъщеря си. Той ни организира пищна сватба и дори даде зестра — нова къща в престижен квартал на удобно разстояние от дома на родителите й. Но ни даде ясно да разберем, че ще бъдем изолирани от семейството и няма да получим нито цент от парите им.