— Както отговорих вече, не знам точно.
— Какво ще кажете за едно на сто?
Хоровиц се замисли:
— Възможно е.
— А може ли вероятността да е по-голяма? — притисна го Фин. — Например едно на петдесет?
— Не знам.
— Едно на десет?
— Не.
— Как можете да го твърдите със сигурност? Току-що казахте на съда, че не знаете каква е вероятността, а сега казвате, че знаете. Какво се промени, докторе? Да не би докато седяхте тук, да проведохте едно бързо проучване?
— Не, разбира се, че не! Просто е прекалено голяма.
Съдейки по зачервеното лице на Хоровиц, ако още малко го притиснеше, лаборантът никога нямаше да се съгласи да работи отново с него. Но връщане назад нямаше.
— Струва ви се прекалено голяма? И искате да изпратете човек в затвора само защото вероятността ви се струва прекалено голяма?
— Нямах предвид това.
— Истината е, докторе, че първия път вие казахте истината. Вие нямахте никаква представа каква е вероятността брат или сестра на господин Салазар да има ДНК, което да съвпада по седем точки на идентификация, нали така?
Хоровиц стисна устни.
— Абсолютно правилно. — Гласът му беше тих, но всички в залата го чуха.
Фин се обърна и се върна при масата на защитата, като си записа нещо на един лист.
— Вие извършихте и втори тест, нали? Митохондричен тест на ДНК?
— Да.
— Можете ли да кажете на съдията, че има вероятност ДНК на брата или на сестрата на господин Салазар да съвпада с неговото ДНК, ако се извърши такъв тест?
— Проведох този тест само за да се презастраховам — запротестира Хоровиц. — И вие го знаете.
— Тогава отговорете на въпроса, докторе.
— Но…
— Отговорете на въпроса, докторе — намеси се Кавана. Това беше добър знак. Поне сега можеше да бъде сигурен, че съдията се ангажира напълно с казуса.
— Този тест представлява анализ на майчинското ДНК, което се намира в клетките. Поради това всички братя или сестри ще имат едно и също митохондрично ДНК — обясни той.
— Значи — продължи Фин — съвпадението при братя или сестри е сто процента, така ли?
— Точно така — призна неохотно Хоровиц.
— Благодаря ви, докторе. Нямам какво повече да кажа. — Фин заобиколи масата и седна.
— Ако позволите, имам уточняващ въпрос, ваша чест — обади се Джаксън и се изправи. Кавана кимна и той продължи: — Доктор Хоровиц, има ли разумно съмнение, че ДНК, което сте взели от ноктите на полицай Стийл, принадлежи на Винсенте Салазар? — Помощник-окръжният прокурор правеше огромни усилия, за да спаси репутацията на вещото лице. Но с този въпрос той поставяше на карта всичко, тъй като нямаше как да знае доколко Хоровиц е склонен да рискува, Фин задържа дъха си от вълнение, докато цялата зала очакваше да чуе отговора.
— Какво имате предвид под „разумно съмнение“? — попита свидетелят, с вид на победен. Може и да беше опит да се пошегува и да разведри обстановката, но Фин не се беше и надявал на по-удобен за него отговор.
— Моля ви, докторе — отвърна Джаксън, видимо потресен. — Просто отговорете на въпроса.
— Не знам. Дали може ДНК да е било на брат или сестра? Допускам, че е възможно. Но съм сигурен, че ДНК е на Винсенте Салазар. — Хоровиц сякаш искаше миг по-скоро да избяга от залата и да приключи с показанията си.
Джаксън седна тежко. Очевидно не беше отговорът, който търсеше.
— Благодаря ви, докторе. — А на съдията каза: — Нямам повече въпроси, ваша чест.
Кавана се надигна от мястото си и погледна към Хоровиц на катедрата за свидетелите и вещите лица, внимателно наблюдавайки поведението му.
— Господин Фин? Нещо да добавите?
— Не, ваша чест. Не за този свидетел. Но ще ви помоля да ни разрешите да повикаме наш свидетел.
Кавана погледна към Джаксън, който беше емоционално поразен.
— Господин Джаксън, вие имате ли други свидетели за днес?
— Не.
— Разрешавам. Продължете, господин Фин.
— Благодаря, ваша чест. — Фин се изправи. — Искам да призова Мигел Салазар.
Четирийсет и четвърта глава
Винсенте не можеше да гледа как брат му стана от пейката и застана на мястото за свидетели. Нито можеше да гледа останалите членове на семейството си. Гърдите го стегнаха и не можеше да диша.
„Решението е правилно“ — каза си той. Петнайсет години са достатъчно време; брат му беше съгласен. Мигел много добре съзнаваше какво прави, но въпреки това след цяла вечност зад решетките, за да предпази семейството си, Винсенте се почувства виновен и сведе поглед към масата пред него. „Само още малко — каза си. — И после всичко ще свърши.“