В десет часа се върна в Чарлстън и оттам по Уорън Стрийт стигна до офиса си. Изненада се да завари вратата отворена и Козловски седнал на конферентната маса. Пред него имаше кутия с понички и две големи кафета.
— Търсих те — каза приятелят му.
— Нали си детектив? Не е трудно да ме намериш.
Козловски сви рамене.
— Не бих казал, че те търсих усилено. Вчера си тръгна доста набързо. Реших, че вероятно искаш да останеш сам.
— Не стига, че е красив, ами и състрадателен. Лиса е извадила късмет с теб.
Козловски побутна едно от кафетата към Фин и той седна на масата.
— Това е за теб.
— Благодаря.
Двамата се умълчаха. Седяха и се оставиха кафето да ги стопли.
— Дядо Коледа какво ти носи? — попита Козловски след известно време.
Фин поклати глава.
— Само голяма буца въглища.
— Сигурно не си слушал през годината.
— То се знае.
Детективът се облегна назад.
— Погледни го откъм тази му страна — ако се изчака достатъчно дълго, въглищата се превръщат в диаманти, нали така? Може би така Дядо Коледа е решил да ти се отплати.
— Необходими са милиони години да се превърне в диамант.
— Ммда. Може би тогава е малка буца въглища.
Фин стана, отиде и седна на бюрото си, след което си вдигна краката.
— Та какво правиш тук сам?
— Нищо особено. Трябваше да си довърша някои неща и да се убедя, че не си се хвърлил от някой мост или нещо подобно.
— А хората казват, че си имал коледен дух. Иди че ги разбери.
— Знаеш какво имам предвид.
— Да, знам.
— Всичко наред ли е?
На Фин му се стори, че Козловски го анализира. Все едно че рита гумите на колата, за да провери дали са напомпани.
— Всичко ли? Не, но е достатъчно.
— Предполагам, че ще ти стигне.
— Предполагам, че ще се наложи.
В този миг се отвори вратата, на прага застана Винсенте Салазар и кимна на двамата.
— Господин Фин, може ли да вляза?
— Да — отвърна адвокатът след известна пауза, не напълно убеден. — Да, защо не. — Той погледна към Козловски.
— Е, сигурен съм, че вие имате да си кажете доста неща като адвокат и клиент. Ако ви потрябвам за нещо, съм в кабинета си. — Козловски стана и тръгна към вратата на кабинета си.
— Детективе — обърна се Салазар към него.
Козловски се спря.
— Да?
— Благодаря ви. Знам, че рискувахте живота си.
— Не го направих за вас.
— И това знам. Все пак благодаря.
Козловски кимна и влезе в кабинета си в дъното на сградата.
— Не можах да ви благодаря вчера — каза Салазар на Фин. — Докато се обърна и вас вече ви нямаше.
— Аз съм като вятъра. Малко е страховито, нали?
Салазар седна на стола срещу него.
— Сърдите ми се и аз разбирам защо. Надявах се да ми дадете възможност да ви обясня всичко.
Фин махна с ръка.
— Дреболия. Такава ми е работата. Не ми дължите нищо.
— Искам да разберете, че направихте едно добро.
Фин се засмя тихо.
— Доброто и злото не играят никаква роля тук. Аз съм адвокат.
— И не сте любопитен да узнаете истината?
Той сви рамене.
— Още ли сте мой адвокат?
— Ако искаш да ми кажеш нещо — да. За целите на този разговор съм ти още адвокат. Когато излезеш от този офис обаче, те съветвам да си намериш друг.
Салазар извърна глава, обмисляйки възможностите си.
— В моята страна в миналото нямаше закони. Само решенията на едрите земевладелци — само те бяха законът. Те имаха оръжие и власт. Понякога някой от работниците нарушаваше закона на земевладелеца и трябваше да бъде наказан. Това създаваше дилема за земевладелеца. Ако затворникът бъдеше изпратен в затвора или го пребиеха, той фактически не можеше да работи за господаря си, който търпеше загуби в пари. Често като резултат от това някой от семейството на работника биваше избран да понесе наказанието вместо него — може би жена му или любимия му син или дъщеря. В някои случаи това можеше да бъде дори брат му.
Когато избягахме в Щатите, животът на Мигел беше преобърнат за втори път. Първият беше, когато баща ни умря и Мигел и майка ми дойдоха да живеят при мен. Той беше на шестнайсет, когато пристигнахме тук — млад, изпълнен със страст и гняв.