— Не много добра комбинация — коментира Фин.
— Не — съгласи се салвадорецът. — Когато Мигел разбра, че може да ни депортират — да бъдем върнати в Салвадор и да ни постигне смърт от Ескадроните на смъртта — нещо в него се пречупи. Той искаше да я изплаши и си мислеше, че ако използва мачете, полицията ще предположи, че са били от ВДС.
— Правилно е разсъждавал. Точно това си е помислил Макинтайър. И затова те е натопил.
— Господ прояви иронично чувство за справедливост.
— Очевидно, но не само той. Дори и Мигел да е искал само да я изплаши, мислиш ли, че това оправдава факта на нападението му срещу Мадлин Стийл?
— Не. Нищо не оправдава постъпката му. Но я обяснява. Млад и глупав тогава, той го е приемал като самозащита. Нещо повече, приемал го е като защита на семейството.
— Ти знаеше ли? — с обвиняващ тон го попита Фин.
— Не. Не знаех, докато не ми съобщихте за ДНК тестовете. Но мисля, че на подсъзнателно ниво винаги съм го подозирал.
— И излежа петнайсет години в затвора за престъпление, извършено от брат ти?
— Да. Но може би така трябваше да стане. Той ми беше като син. Беше принуден да дойде в тази страна заради моите грешки. Може би аз бях по-виновен за това престъпление, отколкото ми се искаше да призная. Във всеки случай той е част от семейството ми и ако трябваше да избирам, не знам дали бих постъпил по друг начин.
— Защо не? — попита Фин. — В тази страна човек не отговаря за престъпления, извършени от членове на семейството му.
Другият мъж се усмихна.
— Това е чисто американска и доста наивна гледна точка. При всяко положение брат ми прекара последните петнайсет години в изкупление за греховете си. Той отгледа дъщеря ми. Грижи се за майка ни. Лекуваше болните и дори спаси живота на един обещаващ млад адвокат, нали така? А сега той доброволно жертва свободата си, за да бъда свободен аз.
Адвокатът поклати глава.
— Едва ли ще се стигне дотам. Прокуратурата вече те е обвинила веднъж. Макар и съдията да отмени присъдата ти, ти не си оневинен или реабилитиран. ДНК пробите на двама ви съвпадат, така че не може да се установи кой от вас го е извършил. По ирония на съдбата това означава, че никой от вас няма да бъде осъден, защото винаги ще има съмнение, че другият е виновен. Освен това предвид скандала и начина, по който полицията те е натопила първия път, бих се изненадал, ако прокуратурата поиска отново да открие тази петнайсетгодишна кутия на Пандора. По-добре за тях ще е да оставят шумът да утихне и с това да се приключи. Да ви оставят на мира и двамата.
— Ами ако проведат повторни ДНК тестове? Ако успеят да изолират повече точки на съвпадение, може да докажат, че е виновен Мигел.
— Малко вероятно е. Образците са взети от малки парченца кожа и не съм сигурен дали са останали още.
— Но е възможно. Технологията, използвана при анализ на ДНК, напредва много бързо.
— Може и да си прав — отвърна Фин. — Може би ще има една несигурност, която ще виси над Мигел до края на живота му.
— Може би това е наказанието, което му е отредила съдбата. Може би това му е достатъчно.
— Ти си прекарал петнайсет години в затвора. Наистина ли мислиш, че несигурността е достатъчно наказание?
— Не знам. За мен е достатъчно — за моето чувство за справедливост. Не платихме ли аз, брат ми и дъщеря ми достатъчно за това престъпление?
— Не е моя работа да съдя — отговори Фин. — Аз не съм съдия, нито съдебен заседател. Аз съм адвокат. Работата ми е да представлявам и защитавам клиенти в съда.
— Да. Вие сте адвокат. Добър адвокат. — Той стана и протегна ръка. Фин остана седнал, загледан в клиента си, но след малко стана и стисна ръката му. — Благодаря ви, господин Фин — каза Салазар. — От името на моето семейство сърдечно ви благодаря.
Фин само кимна. Салазар се обърна и мълчаливо излезе от офиса.
Козловски стоеше до задната стена на малката тухлена сграда. Температурата все още беше под нулата, но слънцето нагряваше асфалтовите плочки на покрива и от улуците постоянно капеше вода. Той беше останал в кабинета си няколко минути, но в действителност нямаше работа за довършване и си каза, че малко студен и свеж зимен въздух ще му се отрази добре. Тъкмо гледаше към сградите от другата страна на улицата, когато чу как вратата зад него се отвори. Фин излезе навън.
— Вярваш ли му? — попита приятелят му.
— Мисля, че да — отвърна той. — По-лесно е да му повярвам. — Извади цигара и я запали.