— Незаконно — вметна Козловски.
— Да, незаконно. Имах ли друг избор? Какво бихте сторили вие на мое място?
— И щом пристигнахте в Щатите, решихте, че вече сте в безопасност — каза Фин.
— Да. — Салазар се поизправи и се огледа из залата. После наведе глава и тежко въздъхна. — Излиза, че съм се заблуждавал.
Джозая (Мак) Макинтайър седеше на бюрото си в кабинета на третия етаж на Управлението на бостънската полиция в Роксбъри. Сградата, която беше завършена през 1997 година, представляваше паметник на съвременните полицейски практики, с компютърна мрежа и инфраструктура, от които полицейските служби на другите градове биха се засрамили. Разполагаше и с кабинети на психолози и социолози, които да помагат на полицаите при разследването на престъпления и да облекчават последиците.
Мак мразеше това място. Той така и не свикна с модерните полицейски тактики, остана си едно старомодно ченге. Съжаляваше за дните, когато на полицаите се даваше картбланш да използват всякакви средства, за да си свършат работата.
„А виж ме сега“ — каза си той. Наближаваше петдесетте и все повече време прекарваше в търкане на бюрото. Коремът му увисваше над колана все повече и повече. Темето му беше почти напълно плешиво. Бръснарят му още прокарваше ножицата отгоре, но повече от куртоазия, отколкото от необходимост. Мак подозираше, че бръснарят би си спестил всички тези преструвки, ако не се страхуваше толкова много. За това ли се беше борил със зъби и нокти толкова години Мак и това ли беше искал да постигне?
— Сержант? — повика го женски глас от едно от бюрата в другия край на стаята. Беше детектив Сара Кунц. Фамилията й беше зарадвала силно Мак, когато тя постъпи в полицията, защото това му даде възможност да изрази презрението си към всички жени-полицайки[1], като произнася изопачено фамилията й, без да бъде наказан от началството за това. — Има обаждане за вас, което погрешно е насочено към мен. Прехвърлям ви го.
Мак нямаше проблем с това. Приемането на телефонни обаждания беше най-отговорното, което би трябвало да позволяват на жените да вършат в полицията. Той натисна бутона на телефонния апарат и вдигна слушалката.
— Мак на телефона.
— Мак, здравей. Дейв Джонсън е.
— Джонсън? — Двамата бяха работили заедно преди години. Мак винаги го беше смятал за мекушав и те така и не станаха приятели. — Как ти понася животът на пенсионер? — Джонсън беше напуснал полицията след двайсет години служба — решение, което Мак смяташе за предателство. Той беше сигурен, че Джонсън се е преместил на друга работа, както правеха повечето бивши ченгета, когато разбираха, че човек на четирийсет години няма да издържи дълго само с полицейска пенсия.
— Пенсията ли? — Джонсън се изсмя нервно. — Да, щеше да е чудесно, ако не беше работата ми. Още ли се събирате да играете покер всяка седмица? Малко пари в брой няма да ми навредят.
— По-скоро през седмица, но да, играя. — Мак нарочно не покани Джонсън. Лично той беше на мнение, че полицейският покер е само за действащи ченгета.
— Звънни ми, когато се съберете следващия път. Ще се радвам да видя теб и момчетата. А и както казах, вашите пари ще ми дойдат добре.
— Какво искаш, Джонсън? — Мак дори не си направи труда да се престори на любезен.
Другият замълча, после отново се засмя:
— Все същият си, Мак. Виж, ти нали беше един от участниците в разследването на стрелбата срещу Мадлин Стийл през деветдесетте?
Мак застана нащрек.
— Това беше преди да ме направят сержант, така че случаят не беше мой. Но да, участвах в разследването.
— Знаех си. Затова ти се обаждам. Аз сега съм в „Билерика“ и съм помощник-началник на затворническата охрана.
Каза го с такъв тон, сякаш Мак щеше да се впечатли. Джонсън обаче беше удостоен с желаното внимание.
— Така ли?
— Да, не е зле. По-добре е от работата на улицата. Поне за мен е по-лесно да разбера кои са лошите — те обикновено са облечени в затворнически дрехи.
— Много остроумна шега. — В тона на Мак нямаше и намек за хумор, само нетърпение да приключи разговора. — Ще трябва да я запомня.
— Както и да е. Чуй ме сега, при Салазар дойдоха някакви хора на свиждане. Приличаха на адвокати. Говори се, че иска да преразгледат делото му.
— Всеки затворник иска да разгледат отново делото му.
— Да, знам. През последните петнайсет години Салазар писа писма на всеки, който би му повярвал. Досега без голям успех. Но, изглежда, двама-трима са му повярвали. Просто си казах, че трябва да знаеш. Голям резил ще е, ако някакъв си латинос, вкарал полицай в инвалидна количка за цял живот, се измъкне на свобода.