— Чу ли, Росита? Татко ти от утре ще бъде още по-уважаван.
— За уважение също се плаща — обади се майка му, застинала до печката с гръб към него.
— Тук сме по-добре, мамо. Тук можем да имаме истински живот.
— В Салвадор беше по-уважаван човек. Там ти беше по-важен отколкото тук.
— В Салвадор бяха издирван човек. Въпрос на време беше да ме хванат. Освен това дъщеря ми е родена тук и ще израсне като американка.
— Ако ни позволят да останем.
— Не се тревожи, мамо. Нали ти казах, че ще се погрижа за това.
— Да.
— Мигел върна ли се от училище?
— Не. Нещо унил ми се вижда напоследък. Мисля, че се притеснява за училището. Трябва да поговориш с него.
— Ще поговоря. Бебето яде ли?
Майка му поклати глава.
— Е, значи сега трябва да се нахраниш — каза той на дъщеря си. — Усмихна се и отново я целуна, след което я настани в бебешкото столче и й сложи лигавник. Започна да разбърква бебешката храна, когато на външната врата се почука.
— Винсенте Салазар? — извика някой откъм стълбището.
Той отиде до вратата и се ослуша.
— Да? — откликна се, без да отваря.
— Полиция! Отворете веднага!
Обзе го неописуем страх и изведнъж му се догади от сладникавата миризма на чушките в тигана.
— Какво искате?
Не, това не можеше да е истина. Не можеше да се случва с нея.
Паника обзе Мадлин Стийл, когато тя дойде в съзнание и усети, че челото й е допряно до голия цимент. Вонята на бензин, мръсотия и асфалт беше нетърпима, дъждът силно барабанеше.
— Моля ви, недейте!
— Кайете, ла рамоа! — изсъска мъжът зад нея. — Аора сентира ел подер де Тресе! — Той я хвана за косата и я дръпна силно. Ако беше издърпал още малко, щеше да й счупи врата. — Абра тус охос!
Тя вдигна очи и видя зловещия проблясък на сантиметри от нея. Капките танцуваха върху дългото острие, докато то бавно се приближаваше към лицето й. После мъжът допря острието до врата й и когато мачетето леко разкъса кожата й, тя сякаш усети ужилване и остана като парализирана.
После сякаш мина цяла вечност, след което отново я наведоха с лице надолу. Усети как някой повдигна полата й и разкъса бельото й. В дъжда беше трудно да разбере дали самата тя плачеше или не. А ако плачеше, имаше ли някакво значение? Тя си отговори на въпроса, когато затвори очи и пред нея мислено изникнаха лицата на членовете на семейството й. Да, имаше значение. Имаше значение заради самата нея. Имаше значение, защото те я бяха създали като личност.
Тя вдиша с усилие и си наложи волята да се съсредоточи. С крайчице на окото си съзря дамската си чантичка на земята, на метър-два от нея. Вероятно беше паднала там, когато я бяха ударили по тила. Ако само можеше да стигне до нея…
Извергът зад нея беше насочил цялото си внимание към това как да застане по-удобно, за да я обладае. Тя не можеше да го позволи.
Внезапно тя се хвърли върху него и впи ноктите си във врата му. Той изкрещя от болка и тя стисна още по-силно, а ноктите й се забиха по-дълбоко.
Той изкрещя отново, още по-силно, и се отдръпна от нея. Това й беше достатъчно. Тя се претърколи настрани и сграбчи чантичката. Усети дръжката на пистолета, извади го, рязко се извъртя към нападателя си, понечи да се прицели и да стреля, преди той да се е овладял.
Той обаче беше доста бърз. Удари я по китката с дръжката на мачетето, после сграбчи ръката й и двамата се сборичкаха. Беше безнадеждно и тя го съзнаваше. Той беше по-едър и по-силен, беше отгоре — имаше всички предимства. Бавно пистолетът се извъртя към нея, към корема й.
Когато отекна изстрелът, тя не беше сигурно кой от двамата е дръпнал спусъка. Усети само парене в корема и краката й изтръпнаха. Чу отдалечаващи се стъпки и почувства как топлата течност започна да образува локва под нея, смесвайки се с дъждовната вода. Веднага около нея се разнесе характерната миризма на кръв.
„Така е по-добре“ — каза си тя. Докато крайниците постепенно губеха чувствителност и тялото й започна да изтръпва, беше спокойна. Нямаше да може да живее нормално със срама, а роднините й изобщо нямаше да го понесат. Всички бяха готови да посрещнат смъртта, но не и подобен позор.
Затвори очи и се остави бавно да потъне в безсъзнание, докато воят на сирените ставаше все по-силен. Не, определено така беше по-добре за нея.
— Искаме да поговорим. Отворете вратата!