— Трябва да си помисля — отвърна адвокатът. — Във всички случаи ще ви се обадя по телефона този следобед, за да ви съобщя решението си.
Добсън видимо беше разочарован, но само каза:
— Ще чакам обаждането ви. — Тръгна към колата си.
Фин се обърна към другия край на огромния паркинг, където беше неговата кола. Вятърът вееше из откритите полета, заобикалящи затвора. Козловски мълчаливо настигна приятеля си и тръгна редом до него.
— Какво мислиш? — попита го Фин. Козловски продължи да мълчи и да върви до него, без дори да го погледне. — Мисълта ми е, трябва да му го признаеш на човека — доста е изпатил. Знам, че това не изключва вероятността да е вършил някои незаконни дела в миналото. Но ако ме попиташ дали е способен да изнасили и да убие полицай… не мисля, че би могъл да го направи. И по това, което чух, определено излиза, че в разследването има доста бели петна. — Фин хвърли поглед крадешком към едрата фигура на детектива. — Ти каза, че сте били приятели със Стийл.
— Така казах.
Фин искаше да разбере нещо повече за мнението на Козловски, но да измъкнеш информация от него беше като да се опитваш да измъкнеш пари от евреин-староверец.
— Добре. Може би имаш по-различна гледна точка за този човек. Аз просто се опитвам да разбера дали случаят ще си струва отделеното от мен време. Ако той е невинен, с удоволствие ще му помогна. Освен това, ако го изкарам от затвора, наистина ще ударим джакпота с един иск за претърпени вреди срещу градската управа. Искам да кажа… да прекараш петнайсет години в тази дупка… На колко ли ще го оценят съдебните заседатели? Десет милиона? Може би петнайсет?
Фин направи отново пауза, с надеждата, че Козловски ще запълни тишината.
— Разбира се, ако е виновен и аз поема случая, а после и ДНК пробите съвпаднат, ще го зарежем на секундата. Поне така ще сме сигурни, че ченгетата са хванали истинския престъпник. И вълкът ще е сит, и агнето цяло. — Фин се запита дали детективът долавя колко силно иска да се заеме с този казус.
Козловски вдигна яката на шлифера си — стар и измачкан, в цвят каки, който беше много подходящ да имитираш инспектор Коломбо, но абсолютно безполезен срещу зимния студ на Ню Инглънд. Миналата година Фин му беше подарил за Коледа ново палто от хубав черен плат — от вълна и кашмир, но детективът така и не го облече. Козловски пъхна ръце в джобовете си и застана до колата на Фин.
Адвокатът отключи вратата на колата и се вгледа в приятеля си, който се беше свил от студ.
— Няма да поема случая — каза. — Ясно ми е, че това те притеснява. Не съм сигурен напълно, но си мисля, че не си заслужава труда и усилията ми. Ще ми трябва помощта ти. А ако ти не го искаш, няма да е честно спрямо Салазар.
— Заеми се със случая — отвърна Козловски.
Фин замълча за миг.
— Сигурен ли си?
— Да. А сега отвори скапаната врата, много е студено.
— Защо?
— Казах ти — адски е студено.
— Не, защо искаш да се заема със случая?
— Не му вярвам на този. Да, от разказа му излиза, че е невинен, но дори и да не е стрелял по Мади, той е прекарал зад решетките петнайсет години. Никой, който е несправедливо обвинен, не би седял и мълчал толкова време в място като „Билерика“. Този тип крие нещо. Не знам какво е то, но определено не ни казва цялата истина.
— Но…
— Но аз бях приятел с Мади Стийл. Може да не съм убеден в невинността на Салазар, но не мисля и че е виновен. А ако Салазар действително не е стрелял по Мади, тогава негодникът, който го е сторил, все още се разхожда на свобода. Това никак не ми харесва. Докато не получа отговори на някои въпроси, няма да имам покой. А сега отвори проклетата врата, преди да съм изтръгнал брезента на гюрука, за да си отворя сам.
Фин седна на шофьорското място и отключи вратата на Козловски. Той едва намести огромното си тяло в тясното пространство на колата.
— Знаеш ли — каза Фин, — ти наистина си много странен човек.
— Не — отвърна Козловски. — Просто ми е много студено.
На път за кантората се отбиха да обядват в кръчма в Чарлстън: наденички с картофено пюре за Козловски и сандвичи за Фин. Храната беше страхотна, но от обслужването имаше какво да се желае. Когато прекрачиха прага на старата сграда, в която се намираха офисите им, вече наближаваше два следобед, Фин беше платил авансово наема благодарение на щедрите хонорари, които получаваше като партньор-съдружник в „Хауъри“. Козловски плащаше символична сума за ползването на двете стаи в дъното на етажа.
— Мили скапани Боже, къде бяхте досега? — нападна ги Лиса Кранц още от вратата, Фин все още свикваше с острия й език и цветистите ругатни. Не че за един адвокат беше необичайно да прибавя към всяка втора дума по някоя и друга ругатня, но от нейната уста тези думи звучаха шокиращо. Тя беше дребна, на трийсет и две години, студентка по право в Североизточния университет, с гъвкаво тяло, изваяно от часовете, прекарани на фитнес уредите и бягащите пътечки. Имаше черна коса и смугла кожа, грижливо поддържана чрез редовни посещения в скъпите козметични салони на Нюбъри Стрийт. А дрехите и обувките й със сигурност струваха повече от неговата кола. Тя работеше като стажант при Фин от осем месеца и беше демонстрирала впечатляващи теоретични познания и организационни качества. Затова Фин постепенно свикваше и се примиряваше с ругатните й.