Выбрать главу

— Отиваме на по бира. Може да дойдеш с нас, ако се държиш по-възпитано.

Козловски излезе от кабинета си и се подпря на вратата.

— Само жените пият бира. Мъжете пият истински алкохол.

— Аз съм жена — отвърна Лиса и го погледна, Фин разбра намека, който беше адресиран към детектива, но той, изглежда, не го забеляза.

— Значи и той също — Козловски кимна към Фин.

— Ааа, разбрах — каза адвокатът. — Щом пия бира, значи съм жена. Много остроумно. Знаеш ли, когато аз съм в скапано настроение, поне се опитвам да съм забавен за другите.

— Поне?

— Видя ли, така е по-добре. — Фин взе палтото си. — Защо не дойдеш с нас. Ще ти поръчам уиски и с Лиса ще гледаме да не те дразним много. Става ли?

Козловски поклати глава.

— Сега не мога. Имам да свърша още малко работа.

— Сигурен ли си? — попита го Лиса. — Ще ти вземем уиски, а аз ще се постарая да те превъзбудя.

Козловски отново не схвана намека.

— По-късно — отговори той. — Дайте ми час да приключа и после ще дойда при вас. — След тези думи той се върна в кабинета си.

— Ммм-да. — Лиса въздъхна и погледна към Фин. — Мамка му. Знаеш ли? Искам да кажа…

— Знам — отвърна той. — Майната му. Ела с мен. Обещавам да почерпя.

— Ще почерпиш и още как. Мисля да се напия от мъка. — Тя поклати глава и взе чантичката си.

— Звучи ми добре. Досега не съм те виждал добра и пияна. Как е?

Тя сви рамене.

— Не съм много по-различна. Само са ми казвали, че ругая много повече, когато съм пияна.

— В сравнение с какво?

— В сравнение с обичайното.

— Сериозно? — Фин отвори вратата пред нея. — По дяволите, ама сериозно ли?

— Козловски беше прав. — Тя го изгледа накриво. — Ти си едно момиченце. — Лиса мина покрай него и излезе навън, последвана от Фин.

* * *

Източен Бостън беше съвсем различен от останалата част на града. Сгушен до международното летище „Логан“, районът изглеждаше мрачен и самотен от другата страна на залива, от другата страна на центъра, Саути, Чарлстън и всички останали райони на града, които обществото смяташе за част от цивилизацията. Тук преобладаваха работническите дъсчени бараки. Както във всяка друга част на Бостън, и тук през годините бяха минали не един и два потока от имигранти. В началото бяха ирландците, после италианците и германците. През последните години обаче новодошлите бяха предимно от Азия, Южна и Централна Америка.

Марк Добсън седеше зад волана на своето БМВ 325 от другата страна на улицата, срещу църквата „Сейнт Джуд“, на няколко пресечки от брега и на един хвърлей разстояние от летище „Логан“. Църквата беше кръстена на светец, покровител на изгубените каузи. Името се стори на Добсън пророческо, когато погледна на дъските, заковани на прозорците. Построена в началото на двайсети век с помощта на пожертвувания от бедните обитатели на квартала, църквата някога беше издигната върху заливана от приливите земя, с изглед към покритите с бетон писти на старото летище, простиращи се върху блатистата територия по крайбрежието на залива.

През годините тези земи бяха пресушени и летището се беше разраснало, а с него и броят на складовете и промишлените обекти. Църквата беше оцеляла цял век, подкрепяна от местното паство, което даваше пари, когато имаше възможност, и полагаше доброволен труд, когато нямаше възможност да дава пари. През 2004 година обаче бостънската архиепископия, изправена пред финансова криза заради неумело ръководство и многобройни задължения за изплащане на присъдени обезщетения по дела за педофилия, обяви, че ще затвори църквата. От бизнес гледна точка имаше логика. Оскъдните средства, събирани от църковния десятък на бедните, не оправдаваха икономически запазването на църквата, а в Източен Бостън имаше и друга църкви, които биха приютили вярващите. Разгневените жители обаче организираха седяща стачка и заведоха дела срещу Църквата. Но в крайна сметка нямаше какво повече да направят и вратите на молитвения храм бяха затворени завинаги. Сега сградата стоеше върху самотния терен и чакаше да бъде продадена, чакаше да бъде погълната от светските бизнес интереси на икономическото развитие на града.

Добсън нямаше представа защо е дошъл тук, но това беше единствената му следа и той не се отказа да помогне на Салазар. След като запомни и трайно запечата в съзнанието си всичко прочетено от досието на Макинтайър, Добсън се насочи първо към „Билерика“, за да зададе няколко въпроса на клиента си. И получи отговори. Отговори, които не беше очаквал. Отговори, в които не знаеше да вярва или не. Но не можеше просто така да се откаже. Щеше да продължи до края дори и това да означаваше, че ще трябва да седи в колата си на тази пуста улица, наблюдавайки празната църква, докато не умре от студ.