Прозя се отново и изскубна един косъм от ръката си, за да остане буден. Беше научил този номер като студент по право: болката стимулираше жлезите, които произвеждаха адреналин, и заедно с това даваха малък заряд енергия, за да се пребори човек със съня. Така той беше успял да изкара изпитите. Единственият проблем беше, че като всяко химическо вещество организмът постепенно привикваше и адреналинът започваше да губи ефекта си с всяка следваща доза. Така въздействието му ставаше все по-краткотрайно. Добсън беше стигнал на етапа, когато всеки изскубнат косъм му даваше около пет минути бодрост. Да не говорим, че космите на ръцете му вече бяха на привършване.
Мислите му се върнаха към университета и той отново се замисли за трудностите на добре планирания живот. Единствен син на амбициозни и свръхмотивирани родители, наследник на голямо богатство, от раждането си беше програмиран да успее в живота и неговият успех се определяше в тесния смисъл на материално богатство и професионално признание и репутация. Едва когато отиде в колеж, започна да поставя под съмнение приоритетите на родителите си… и своите. Но тогава вече беше твърде късно за промяна. Съревнованието, състезанието се беше превърнало до голяма степен в неотменна част от неговото собствено „Аз“. Опита се да промени курса, дори да се откаже от следването си, но нищо не стана. Завърши един от първите във випуска по успех. След университета възнамеряваше да започне работа в някоя обществена институция — някъде, където няма да печели много, но работата му ще има по-голямо значение за хората. Но тогава от „Хауъри и Блек“ му направиха предложение да започне при тях, а никои нормален човек не отклонява подобно предложение така лесно.
Сега Добсън беше на кръстопът и си мислеше, че това е последният му шанс да намери себе си. След три години обслужване на престижни и претенциозни клиенти беше осъзнал, че макар и да не получава тръпка и дори удовлетворение от работата си в кантората, умее да върши добре тази работа и затова има гарантирано препитание и най-вероятно ще се наложи да върши тази работа още четирийсет години. Тогава обаче се зае със случая на Салазар. Усещането беше като ученическо влюбване в гимназията. Толкова се вълнуваше, че възприе делото като изпит. Обеща си, че ако успее да изчисти името и честта на Салазар, ще напусне кантората и ще започне живота си наново. Ако се провалеше обаче… Е, тогава поне щеше да има златен часовник и вила във Флорида, където да изкара пенсионерските си години.
Остави чашата с кафето на поставката между предните седалки и понечи да извади тефтера си от куфарчето на задната седалка. Когато се обърна обаче, неволно бутна чашата и тя падна върху седалката отпред. Пластмасовият капак се отвори и кафето се изля върху новата кожена гарнитура на колата. Добсън изруга и взе салфетки от жабката, за да почисти.
Когато отново вдигна глава, за малко не изсипа отново кафето си, този път от изненада. Два микробуса бяха паркирали до църквата от другата страна на улицата. Един мъж отключваше предната порта. След четири дни Добсън вече беше започнал да си мисли, че от наблюдението му няма да излезе нищо. Седна неподвижно, уплашен, че и най-малкото му движение ще разсее картината подобно на мираж.
След секунда остана доволен, че микробусите не са мираж. Колите потеглиха и завиха зад църквата, към къщата на свещеника и грозноватата постройка, която някога беше служила за приют към църквата. В къщата светна лампа и веднага след това някой отвътре спусна завесата и сградата отново потъна в тъмнина.
Добсън седя така няколко минути; не знаеше как да постъпи. От информацията, която му беше дал Салазар, имаше представа какво се върши в къщата в момента, но да знаеш и да докажеш бяха различни неща. Не беше обмислил какви да са следващите му ходове. Само за всеки случай беше взел със себе си смартфона с камерата. Просто се беше надявал нещо да му хрумне, щом се увери, че клиентът му не го лъже. Сега, след като сам видя движението, му се прииска, да е имал по-подробен план за действие.
Тъкмо се накани да слезе от беемвето, когато към комплекса от църковни постройки се приближи кола от другата посока. Беше нов модел американски автомобил. Колата спря до входа, от нея слезе друг мъж и с гръб към Добсън отвори портата. Преди да влезе вътре, се спря за секунда и се обърна.
От изненада Добсън изтърва телефона си и не успя да направи снимка. Не, това не можеше да е истина.
Пипнешком потърси телефона си на пода на колата, но когато го намери, мъжът се беше върнал в колата си и беше потеглил също по маршрута на микробусите.