— Не съм те виждал тук преди — прошепна старецът на Добсън по време на почивката.
— Не ходя често в съда — отвърна той. Стараеше се да е любезен, но щом старецът се наведе и се доближи до него, го блъсна неприятна миризма и той си каза, че вероятно ще е грешка да насърчава постоянно скитника.
Мъжът заби мръсния си палец в гърдите си.
— Аз съм тук всеки ден — каза той. — Спя в Дома на ветераните на Стейт Стрийт, но идвам тук всяка сутрин. Приставите ме познават и ме пускат. Аз не съм тук да създавам проблеми. Служил съм на страната си и затова мисля, че имам право да се полюбувам на плодовете от труда си. Освен това тук обикновено е по-топло отколкото на улицата.
— Сигурно има и други съдебни зали, в които парното е включено. — Добсън реши отново да прояви любезност и заедно с това да се отърве от човека, който го разсейваше.
— Така е, но аз проверявам списъка с делата всяка сутрин. — Мъжът посочи към един от адвокатите в предната част на залата. — Името му е Фин. Когато той се явява на дело, аз винаги присъствам на заседанието. Идвам тук вече почти десет години и мога да се обзаложа, че познавам всеки адвокат, който някога е практикувал в този град. Фин е един от най-добрите.
Добсън кимна.
— Аз съм дошъл да се видя с него. — Продължи да гледа в очите бездомния ветеран още секунда, след което отново насочи вниманието си към предната част на залата, където Скот Фин разпитваше свидетел.
— Били сте на петдесет и две, когато сте се оженили за госпожа Слокъм, така ли, господине? — попита Фин плешивия дебеловрат мъж на свидетелското място. Високият чернокос адвокат поглеждаше записките си, сякаш не знаеше отговора на въпроса. Беше слаб, изправен и разпитваше свидетеля с някаква особена увереност и спокойствие. В момента се провеждаше предварително заседание по дело за развод. От видяното Добсън можеше да прецени, че раздялата далеч не е безболезнена и безпроблемна. Понеже заседанието беше предварително, в залата нямаше съдебни заседатели.
— Да — отвърна свидетелят.
Фин мина зад масата на адвокатите и докосна по рамото клиентката си — красива жена на около трийсет години.
— А госпожа Слокъм беше на двайсет и шест?
— Струва ми се, да.
— Два пъти по-млада от вас.
Тук скочи и се намеси адвокатът на свидетеля:
— Възразявам, ваша чест. Това въпрос ли е изобщо?
— По-скоро математическо съждение, ваша чест — отговори Фин. — Но ще приема отговора, ако свидетелят предложи такъв.
Съдия Харолд Мейкомър се облегна назад в креслото си и се подсмихна. Имаше корем и разрошена коса, заради което в съдебните кръгове го наричаха „развихрения диригент“.
— Отхвърля се, господин Дюмондс. Въпросът си е съвсем нормален и свидетелят следва да отговори.
Слокъм се изчерви и стрелна недоволно с поглед Фин.
— Да, тя беше два пъти по-млада от мен — отвърна той накрая.
Адвокатът не се впечатли от погледа и продължи:
— Когато се оженихте, вече бяхте заможен, нали?
Слокъм се ухили:
— Зависи от гледната точка.
— О, не бъдете скромен — продължи Фин. — По онова време вече бяхте известен като „Бетонният крал“ на Масачузетс. В действителност тогава сте били от главните доставчици на бетон за строителни проекти в щата от повече от десет години.
— Да, бях богат — призна Слокъм.
Фин отиде до подиума.
— И понеже вече сте били богат, сте настояли да подпишете предбрачен договор, така ли?
— Доста съм си патил в живота и не съм наивен, сър — отвърна Слокъм и скръсти ръце.
— Мога ли да приема „да“ за отговор, господин Слокъм?
Онзи го изгледа недоволно отново и на Добсън му се стори, че сякаш улови агресия в погледа.
— Да, накарах я да подпишем предбрачен договор, както би сторил всеки разумен човек на мое място.
— Благодаря. Тя ли състави договора?
Слокъм изсумтя.
— Да не сте идиот? Накарах моите адвокати да изготвят договора, за да съм сигурен, че няма да има проблеми в бъдеще.
— Моля да ме извините. Стремя се да държа идиотизма до минимум. Позволихте ли на госпожа Слокъм неин адвокат да прегледа договора?
— Не, тя не можеше да си позволи да наеме адвокат. Освен това тя каза, че се омъжва за мен не заради парите и затова не я интересувало какво пише в договора. Поне така твърдеше тогава. — Слокъм насочи вниманието си към клиентката на Фин, но в погледа му се четеше омраза.
— Да, разбира се. Ясно — отвърна Фин. — Любовта кара хората да вършат глупости.