— Господин Фин — накрая започна Салазар. — Бях останал с впечатлението, че вие вече не проявявате интерес към моето дело. Казаха ми, че сте променили мнението си относно степента на сложност.
— Може би — отвърна адвокатът, без да мръдне от мястото си.
Затворникът сложи окованите си ръце на масата.
— Господин Добсън каза, че сте се обезкуражили и че сте се оттеглили.
— Кога разговаряхте с него?
— С Марк ли?
— Да, с Добсън.
Салазар сбърчи вежди.
— Понякога дните ми се преливат един в друг. Какво е днес? Понеделник?
— Да.
Салазар се замисли.
— Значи трябва да е било в петък.
— Оттогава не сте ли говорили с него?
— Не.
Фин го погледна скептично.
— Може да го попитате, ако не ми вярвате — отговори Салазар.
— Уви, няма да мога. Затова съм тук.
Салвадорецът го погледна още по-объркан.
— Не ви разбирам.
— Мъртъв е. — Фин внимателно наблюдаваше реакцията на Салазар. Но не откри нищо издайническо. Салазар се вторачи в него, очите му не трепнаха. Лицето му беше спокойно като камък. Изобщо не трепна, макар че на Фин му се стори, че дишането на затворника се ускори.
— Как? — попита.
— Заклан — отвърна адвокатът и след известна пауза добави: — С мачете.
Салазар отново не показа никаква реакция, никаква емоция, само продължи да седи спокойно. Фин не знаеше какви мисли се въртят в главата на този човек. Накрая той кимна и стана.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза и тръгна към вратата. — Охрана! — провикна се.
— Какво правите? — попита го Фин.
— Връщам се в килията си.
Адвокатът не знаеше какво да каже.
— И само това? Благодаря, че дойдохте, връщам се в килията си? Само това ли ще ми кажете?
— Какво повече искате да ви кажа?
— Искам пълно обяснение от вас!
Вратата се отвори и единият от пазачите влезе.
— Още не съм свършил разговора с клиента си! — извика Фин.
Пазачът остана едновременно смутен и подразнен и въпросително погледна към Салазар.
След секунда Салазар кимна на пазача, който отново излезе и затвори вратата.
— Мислех си, че вече не се интересувате от моя случай, господин Фин. Мислех, че сте се оттеглили.
— Да, и аз така мислех. Само че официално не подадох заявление за оттеглянето си, затова сега сме принудени да сме заедно.
Салазар помисли върху чутото.
— Оценявам вашето старание, господин Фин, но моля ви, за да не си усложняваме взаимно живота, върнете се в кантората си и напишете заявлението за оттегляне.
— Защо? Може да искам да помогна. Без мен ти ще изгниеш тук, в затвора. Мислиш ли, че е разумно да се отказваш от мен толкова бързо?
— Сега говорите като Марк Добсън. Вижте какво стана с него. Не мога да нося отговорност и за вас. — Салазар поклати глава. — Вече изкарах достатъчно време тук. Със сигурност ще мога да изкарам и още. Няма какво повече да ми вземат. Благодаря ви отново, че дойдохте. Но не можете да ми помогнете и да искате.
— Моля, пак заповядай. Но бих искал сам да взема решението — отговори Фин. — Не се притеснявай за мен, и сам мога да се погрижа за себе си.
Затворникът го погледна с измъчена усмивка.
— Така каза и господин Добсън.
Фин скръсти ръце.
— Ти знаеш кой го е убил, нали? Знаеш кой е убил Добсън.
Салазар си пое дълбоко въздух, след което неохотно кимна.
— Да, господин Фин, знам кой го е убил.
— Кажи ми. Познавах го бегло, но той имаше ум и кураж и затова успя да ме привлече към твоя казус. Това има значение за мен, искам да знам кой го е убил.
Салвадорецът се втренчи във Фин, сякаш той беше прозрачен. Раменете му бяха отпуснати, като на човек, който изпитва силна болка.
— Много добре — отвърна той. — Аз бях.
На Фин му се стори, че не е чул добре.
— Какво?
— Точно така, господин Фин, аз убих Марк Добсън.
Козловски застана на входа на офиса. Лиса Кранц седеше на малкото си бюро и пишеше на компютъра. Беше потънала в работата си и не забеляза влизането му. Той се вгледа в нея замислено.
Фин определено си въобразяваше нещо, каза си. Изключено беше жена като Лиса да проявява интерес към мъж като него. Нямаше логика. И все пак…
Дори не я беше поглеждал по-отблизо досега. Знаеше, че е привлекателна — и млада. Затова може би и не я беше заглеждал. За него тя беше като скъпа кола. Знаеше, че мазератито изглежда превъзходно, но знаеше и че той никога няма да кара такава кола. Затова и не се заглеждаше по скъпите коли.