Фин го наблюдаваше внимателно. Искаше да разбере дали е искрен, или само се преструва.
— Днес бях в полицията — каза той. — Те обвиняват теб.
Салазар вдигна очи към него.
— Е, по този въпрос за първи път съм съгласен съм с полицията — отвърна. — За всичко си има първи път.
— Не, те смятат, че ти си наредил да го убият.
— Защо?
Адвокатът се облегна назад.
— Твърдят, че си член на ВДС. Дори техен водач.
— Това е пълна „миерда“. Глупости. Дадоха ли доказателства?
— Имат фотографии.
— На?
— На теб с членове на бандата. Ти разговаряш с тях доста задълбочено и сериозно за нещо.
— Не, не е вярно.
— Видях снимките.
— Сигурен съм. Срещал съм се с членове на бандата. Аз ги лекувах. Бях единственият с медицински познания в квартала. В това число и за членовете на ВДС. Когато се разболееха, ги лекувах. Когато ги раняха. Когато някоя жена забременееше. Не е било много трудно да ме снимат с тях.
— Лекувал си тези отрепки? — попита с остър тон Фин.
— Аз лекувам всекиго — реагира също остро Салазар. — Казах ти вече. В Салвадор лекувах хора и от двете страни на барикадата. Лекувам престъпници и тук, независимо какви престъпления са извършили. И да, лекувах „отрепките“ от ВДС. Моята работа е да лекувам, не да съдя.
— Но тези хора…
— Именно, господин Фин, „хора“. Те също са хора. Бих лекувал и полицаите, които ослепиха дъщеря ми. — Затворникът размърда китките си и веригите издрънчаха. — Но помислете само: дори и да е вярно това, което полицията казва, дори и да съм бил член на ВДС, защо ще искам да убият моя адвокат? Той се опитваше да ме изкара на свобода. Какъв мотив бих имал да наредя убийството му?
— И аз зададох на полицаите същия въпрос.
— И те какво отговориха?
— Нищо смислено.
— Защото наистина в подобно твърдение няма смисъл и логика. Ще се виня за смъртта на Добсън до края на живота си, но не защото аз съм я искал. Само защото го оставих да рискува живота си. И в интерес на истината, това стана заради мен. Аз нося пълна отговорност за смъртта му.
— Как се случи така, че го изложихте на опасност?
— Казах му прекалено много.
— Какво му казахте?
Салазар се усмихна горчиво.
— Господ може да ми прости грешката веднъж, господин Фин, но не знам дали няма да се озова в ада, ако си изцапам ръцете и с вашата кръв.
— Но аз мога да ти помогна, ако ми дадеш необходимата информация.
Салазар поклати глава.
— Твърде опасно е.
Фин помисли, после се наведе напред и съсредоточено се вгледа в Салазар.
— Добре, не ми казвай. Но правилно ли предполагам, че това, което е разбрал той от теб, е свързано с ВДС?
— Да — отвърна Салазар след известно колебание.
— И е свързано с твоята роля в бандата?
Салазар се поколеба отново.
— Мисля, че да. Не съм напълно сигурен. Разполагам само с информацията, която успях да сглобя парче по парче тук за петнайсет години. Предимно клюки и слухове, но всичко съвпада.
Двамата се вгледаха един в друг, всеки преценявайки другия.
— Натопили са те, нали? — накрая попита Фин. — Това не е било само някаква грешка или лош късмет. Някой те е натопил нарочно.
Лицето на Салазар стана каменно.
— Няма такова нещо като грешка… Не и при такива случаи.
Адвокатът затвори очи и отново потъна в мислите си.
— Не биха могли да го извършат без помощта на някого отвътре — каза той на Салазар и на себе си. — Ченгетата.
— Не биха могли без помощта на ченгета — съгласи се затворникът.
— Имаш ли представа кой може да е бил? Някакви имена?
— Не. — Салазар го погледна в очите. — Но вие имате имена, нали?
— Едно. Но е само предположение.
— Може би е по-добре да не ми го казвате, преди да сте се уверили дали е той.
— Точно това си мислех. — Фин стана и тръгна към вратата. — Охрана!
Салазар погледна към него.
— Какво мислите да предприемете?
Фин се обърна.
— Аз съм твой адвокат, значи ще си свърша работата.
— Не искам да излагам други хора на опасност, да нося отговорност.