— Няма да носиш отговорност за нищо. Не ми каза защо са убили Добсън. Засега няма да се фокусирам върху неговото убийство. Първо ще докажа, че не ти си стрелял по Мадлин Стийл. Няма да нападам ВДС.
— А полицаите? Тях ще нападате ли?
Фин се усмихна.
— И преди съм си имал работа с ченгета.
Вратата се отвори.
— Свършихте ли вече? — попита пазачът.
Фин се обърна към него и отвърна:
— Съвсем не, сега тепърва започвам.
После заобиколи пазача и тръгна към изхода на затвора.
Седемнайсета глава
Том Козловски се наведе над мивката в мъжката тоалетна в „Риц-Карлтън“ и си наплиска със студена вода лицето. Изчака водата да се стече по носа и брадичката му и се погледна в огледалото.
Какво, по дяволите, правеше той тук? Какво си мислеше? Точно това го питаше отражението в огледалото. Кого се опитваше да заблуди?
Отговорът беше „Лиса Кранц“. Той се опитваше да заблуди Лиса Кранц и най-притеснителното беше, че засега имаше успех.
Думите излизаха от устата му толкова непринудено, сякаш постоянно си ги повтаряше. Когато излезе от кабинета си, за да провери дали тя е готова, тя беше готова и той си взе палтото. Но преди да стигне до външната врата, тя му зададе въпрос: такъв, който противно на всякаква логика той не беше очаквал и за който не беше подготвен. „Къде ще ходим?“
И той остана слисан. Никога не би си признал на глас, че е изпаднал в паника, но дълбоко в себе си беше убеден, че точно това се случи. Винаги ходеха в, О’Доул“ — кръчмата, която се намираше близо до офиса, зад ъгъла. Кой би помислил, че може да има и други възможности? Но ни в клин, ни в ръкав, я попита: „Какво ще кажеш за „Риц“?“
Макар и да изненада самия себе си, той знаеше откъде дойде това предложеше. Старият „Риц-Карлтън“ се намираше на ъгъла на „Арлингтън“ и „Бойлстън“, точно до градския парк. Наскоро го бяха прекръстили на „Тадж“, но за кореняците бостънци той винаги щеше да си остане „Риц“. Беше едно от онези специални места, които съществуваха за другите хора, но не и за него. Често беше минавал покрай него по време на разходките си в парка в търсене на душевен мир. Заставаше до прозореца на ресторанта и наблюдаваше оживлението вътре, особено през празничния сезон. Но винаги беше от външната страна. Ако изобщо имаше шанс някой ден кракът му да стъпи там, да усети от онзи другия свят, то това беше сега, с тази жена.
И ето че й го предложи. Тя повдигна изненадано вежди.
— Мама му стара — отвърна. — Страхотно.
Оставиха нейното беемве зад офиса и се качиха на неговия „Краун Виктория“, след което прекосиха Чарлз Ривър. Заобиколиха Бийкън Хил и парка и намериха място за паркиране на „Комънуелт“. Когато пристъпи прага на ресторанта, Козловски се почувства като в някакъв нереален свят, сякаш го бяха вкарали в тялото на друг човек, в живота на друг човек.
Храната беше превъзходна, но той не опита почти нищо от нея. Вниманието му беше насочено изцяло към Лиса. Разговорът започна вяло и неловко, но той извади записките си за специалистите по пръстови отпечатъци и щом ледът беше пропукан, те минаха от професионалните теми на житейски, а оттам и към лични. Беше заразително. Той все още беше убеден, че тя само се е държала мило с него, но не е имала никакви чувства. И че едва ли нещата между двамата щяха да продължат след тази вечеря. Но въпреки това тази беше една от най-чудесните вечери в живота му. След вечерята, за която похарчи повече от половината си месечна заплата, те се преместиха в бара на хотела. Мястото беше легендарно, с дебели килими и мека тапицерия, с изглед към пешеходната улица „Арлингтън“ и дори към градския парк. Бостънци вървяха забързано в зимната вечер, сякаш излязла изпод перото на Дикенс, и се разминаваха със снежинките, понесли торбите с покупки и подаръци. Козловски за първи разбра защо някои хора са склонни да работят усилено само за да усетят от сладостта на хубавия живот.
Той си избърса лицето с хавлията, подадена му от служителя на тоалетната, след което бръкна в джоба си и пусна един долар бакшиш в паничката. Да дадеш бакшиш само за да се изпикаеш, му се струваше прекалено странно, но като се изключи това, вечерта беше минала великолепно.
На вратата се спря и вдиша няколко глътки от реалността. „Само гледай да не направиш някоя глупост сега“ — каза си. Една-единствена нежелана от нея свалка щеше да превърне едно от най-страхотните преживявания в живота му в едно от най-кошмарните. Но по-добре беше да действа сега, каза си, отколкото после да съжалява за това, което е могъл, но не е сторил.