Издиша, отвори вратата и се върна във фоайето на хотела. Лиса седеше на бара и го чакаше. Тя се облегна назад и се остави мекото кресло да обгърне тялото й. Мястото им се намираше до панорамен прозорец, което й позволяваше да се възползва от красивата гледка към улицата и в същото време да следи какво се случва в бара. Интериорът я беше възхитил повече. Уверени създания в безупречни тоалети влизаха и излизаха от бара, сбогуваха се, след което се разделяха на малки групички. И бяха такива спокойни и весели, сякаш нищо не можеше да наруши хармонията и красотата на това място.
Лиса взе чашата си — вино „Грансфасиан“, което й струваше четирийсет долара — и отпи от нея. Беше добро, трябваше да се признае. Беше се почувствала гузно, загдето го поръча, но Козловски беше настоял и дори си беше поръчал още по-скъпо. През цялата вечер той не спираше да я изненадва. Тя беше свикнала с подобни заведения. Повечето богати, но по-скучни ухажори я водеха по такива места. Но веднъж беше хвърлила око на финансовите документи в офиса на Фин и имаше представа колко изкарва Козловски. В известен смисъл фактът, че той не можеше да си позволи подобна вечеря, правеше тази вечер още по-неповторима.
Видя го как влезе в бара отново и едва потисна смеха си: той определено не се вписваше в средата. Другите мъже бяха спретнати, чисти, с изгладени дрехи и сякаш блестяха като диаманти, физически повечето от тях спадаха към две категории: дебели и кльощави. Тук-там се открояваха мускулите на някой фитнес маниак, но това беше фалш. В телосложението на Козловски нямаше никакъв фалш. Тя намираше за особено чаровно кафявото му вълнено сако, което може би отново щеше да дойде на мода след няколко години, ако дотогава не се разпаднеше. Той щеше да бъде класически красавец, с гъсти вежди като от холивудските филми от четирийсетте, ако не беше белегът, който разделяше дясната страна на лицето му, от ъгъла на окото до долната част на ухото. И въпреки това според Лиса белегът му придаваше индивидуалност и дори още по-голям сексапил.
С две думи, тя беше уверена, че е най-привлекателният мъж в бара.
Той си проправи път сред тълпата, като се наложи да разбута няколко самовлюбени в себе си посетители, които го изгледаха сърдито. Но дори и най-ядосаните бързо се успокояваха, щом виждаха кой стои насреща им.
Най-накрая Козловски успя да стигне до масата им и седна на креслото срещу нея. Взе чашата си и отпи от нея.
— Извинявай.
— За кое?
Той сви рамене.
— Че те оставих да чакаш сама.
— Че отиде до тоалетната ли? — Тя се засмя. — Че какво иначе щеше да правиш?
— Знам, но просто…
— Не ми се стори чак толкова дълго. Не съм се отчаяла още.
— И сигурно няма начин това да стане — отвърна той. — Изглеждаш ми като човек, който умее да оцелява.
— Навярно си прав. Със сигурност съм оцелявала от по-неприятни ситуации от тази да бъда оставена сама в „Риц“. Как беше там? „Онова, което не те убива, те прави по-силен“? — Тя вдигна чашата си. — Тогава да пием за това да бъдем по-силни.
Чукнаха се.
— Да бъдем по-силни.
Двамата отпиваха от чашите си, поглеждайки един към друг през масата. Тя се облегна назад и отново огледа помещението.
— Кажи ми, Коз… — започна.
— Какво?
— Идваш ли често тук?
Той се обърна, също огледа бара и обмисли отговора си:
— Зависи какво за теб е „често“.
— Изобщо идвал ли си тук досега?
— Е, ако това имаш предвид, не, не идвам често тук. А ти?
— Няколко пъти. Но не ми е било толкова приятно, колкото тази вечер. Имам още един въпрос.
— Добре.
— Някой наричал ли те е по друг начин освен „Коз“?
— Да, обикновено ме наричат и с по-обидни думи.
— Знаеш какво имам предвид.
Той се вгледа в дланите си.
— Имах сестра. Тя беше с няколко години по-голяма от мен. Казваше ми Том.
— Вече не ти ли казва?
— Тя загина.
— О, не знаех. Съжалявам. — Лиса се почувства виновна. — Наистина съжалявам, моите съболезнования.
— Не се притеснявай. Беше отдавна. Автомобилна злополука. Тя беше на шестнайсет. Пресичала улицата и някакъв тип взел завоя с голяма скорост. Казаха, че не се е мъчила.
— Чувствам се ужасно.
— Недей.
— Хванаха ли шофьора?
— Да, но не се наложи да го гонят. Той сам спря. Млад мъж — на трийсет и няколко години — прибирал се вкъщи при жена си и трите си деца. Може да е изпил едно-две след работа. Не достатъчно, за да има някакво значение. А и това стана, преди хората да се захванат сериозно с шофьорите, които се качват зад волана, след като са пили. Той си тръгна пеша.