Лиса поклати глава.
— Не знам дали аз бих могла да го понеса така спокойно и да го оставя да се измъкне, без да си понесе заслуженото. Самата аз никога не съм имала братя или сестри — или нормално семейство изобщо — но ако имах и ако ги обичах, не знам какво щях да направя на твое място.
— Беше злополука. В днешно време понякога забравяме, че злополуки стават постоянно. Освен това този тип сам се наказа. Съсипа се психически, уволниха го от работа, разведе се. Преди години му изгубих дирите. От време на време се питам какво ли е станало с него. Надявам се да не си е пръснал мозъка. Вината не беше само негова.
Тя се замисли върху думите му.
— Ти не си съвсем нормален, нали?
Той се усмихна.
— И как позна?
Погледна го, без да отговори. После допи чашата си и каза:
— Да плащаме сметката и да си вървим.
Той погледна часовника.
— Май че си права. Време е да си вървим. Но искам да знаеш, че прекарах много добре тази вечер с теб. Благодаря ти.
— Жалко, че не ми се спи. Живея на няколко пресечки оттук. Надявах се да наминеш у нас за още по едно. Ще е най-малкото, което мога да направя за теб, след като ти черпиш тази вечер.
Козловски пребледня и това я развесели.
— Сигурна ли си? — попита той.
Тя скръсти ръце и се престори на засегната:
— За първи път някой се усъмнява в моята искреност, когато съм го поканила вкъщи.
— Не, не, не — заоправдава се той. — Не се съмнявам, само дето… Сигурна ли си?
— Коз, направи ми една услуга. Плати сметката и си затваряй устата.
Тя стана и го хвана за ръка, докато той остави на масата няколко банкноти — повече от достатъчно да покрият сметката. После двамата излязоха на улицата, хванати за ръце.
Винсенте Салазар седеше в килията си, след като бяха изгасили осветлението. Умът му трескаво препускаше. Прекалено много въпроси имаше и той се чувстваше безпомощен тук, в тъмното, без да е в състояние да оцени рисковете в създалата се ситуация. Трябваше да измисли как да се информира за ставащото, за да не повтори грешката с Добсън.
Погледна часовника си. Десет и половина. Тъкмо пазачът минаваше покрай килията му. Постоянството беше едно от малкото удобства в затвора. Всичко се правеше по разписание. Като влаковете в нацистка Германия: никакво отклонение от разписанието, никакво изключение. От време на време имаше изблици на насилие — схватки между затворници, убийства, изнасилвания — но те ставаха сравнително рядко, на тях се гледаше като на вътрешни проблеми и се потушаваха със сурови наказания от страна на затворническата администрация. Никакви съдебни процеси, никакви жалби. С тези малки изключения животът тук беше под режим. Осемнайсет часа на ден стояха заключени в килиите. Ако човек успееше да оцелее през останалите шест, основният му проблем беше как да прекарва времето така, че да не откачи от скука. Салазар имаше силен характер и умееше да се справя със скуката.
Погледна часовника си отново. Десет и трийсет и пет. Чу стъпките на пазача, който отново минаваше покрай килията на път обратно в отделението за охраната. Следващият пазач щеше да мине през тази зона чак след два часа.
Салазар бръкна под дюшека и измъкна малък пакет, увит в тениска. Разви тениската и извади мобилен телефон с предплатена карта. Модерните клетъчни комуникации се бяха превърнали в основен стълб на контрабандата в затвора и заемаха едно от първите места наред с контрабандата на хероин и секс в качеството на алтернативна валута в затворническата икономика. Той рядко използваше телефона, но го пазеше за крайни случаи. Този беше такъв.
Докато набираше номера, отново се запита как е най-добре да постъпи.
— Ало? — прозвуча гласът от другата страна на линията.
— Винсенте е — отвърна той.
— Винсенте! Как си? Всичко ли е наред?
— Добре е. Трябва да говоря бързо. Другият адвокат — Фин — няма да се откаже от делото.
— Дори след убийството на Добсън?
— Да.
— Смелчага. Глупав, но смел.
— Да — съгласи се Салазар. — Трябва да го държим под око.
— Под „ние“ имаш предвид мен ли?
— Предвид обстоятелствата…
— Няма да е лесно.
— Знам. Но трябва. Прекалено много рискове има. Искам сам да се погрижиш за това.
След известна пауза човекът отговори:
— Ще се погрижа.
— Благодаря ти. — Салазар затвори телефона.
Тази нощ нямаше да спи. Твърде много неща можеше да се объркат — твърде много неща бяха извън контрола му. Сега поне щеше да има един чифт очи отвън.