Тъжно беше да си го признае, но това сега беше идеалът му за перфектната вечеря: пица, креслото със спускаща се назад облегалка и любимият му отбор. В интерес на истината сегашният отбор беше само бледо подобие на някогашния фаворит. В онези дни в миналото това беше отбор на шампиони, с който старомоден мъжкар като Мак можеше само да се гордее. Бърд, Макхейл, Ейндж. В лига, в която имаше наплив на чернокожи играчи от гетата, „Селтикс“ бяха доказали, че група стари бели момчета може да господства над противниците си, като играе играта така както трябва — като екип. Те не се нуждаеха от много шум и фанфари, за да победят. Просто излизаха на терена, вършеха си работата и толкова. За Мак това беше най-ценното в „Селтикс“ А епичните битки, които отборът водеше, бяха нещо по-голямо дори от вечната вражда на Бостън с Лос Анджелис, по-голямо и от битката на Запада срещу Изтока. Това бяха битки на новото със старото, на скромния труд срещу показността, на белите срещу черните. И „Селтикс“ в повечето случаи печелеше тези битки. Такива бяха добрите стари времена, каза си той със силен копнеж.
Сега „Селтикс“ бяха само един от многото отбори. По мнението на Мак упадъкът беше започнал, когато оставиха бъдещето си в ръцете на кокаинов наркоман, който даде за дрога парите от първия си бонус, сърцето му не издържа и умря от свръхдоза. Получиха си заслуженото. Отдалечиш ли се от корените си, Бог ще те накаже, ще ти напомни кой е главният. Така че нямаше нищо изненадващо — поне Мак така виждаше нещата. Той и сега обожаваше отбора, но не беше същото. И никога нямаше да бъде същото.
И така той се отпусна в креслото и сложи пицата върху корема си. Мачът беше започнал и той тъкмо беше отхапал първото парче от пицата, когато телефонът звънна.
— По дяволите — изруга на глас. Протегна се и грабна слушалката.
— Да? — изръмжа с пълна уста детективът.
— Салазар още има адвокат — обадиха се отсреща.
— Стига бе, вярно ли? Той има право на адвокат, така е по Конституция.
— Той не бива да излиза от затвора и ти го знаеш.
— Никой съдия няма да го пусне на свобода. Със сигурност не и Кавана. Не и с доказателствата, които имат срещу него.
— Това не е достатъчно.
— Майната ти. — Мак не можа да се сдържи, но знаеше, че отбранителната тактика не е желателна.
— Ако това искаш…
— Не се бяхме разбрали така. Изобщо не се бяхме разбрали така. Не и да вършиш такива глупости. И определено не и за неща, които ме караш да правя сега.
— Ако си мислиш, че те моля, значи там е проблемът. Сигурно не се изразявам достатъчно ясно. Ако ти трябва напомняне, може да се уреди.
Мак внимателно обмисли отговора си:
— Не ми трябва напомняне. Дай ми да поработя върху това.
— Добре, поработи. Но не забравяй, че времето ни е много ограничено.
— Знам.
— Заради колебанието ни нещата стигнаха твърде далеч.
— Добре, знам. Ще те потърся скоро.
— Направи го непременно. Повярвай ми, не би искал аз да те потърся първи. — Връзката прекъсна.
Мак захвърли телефона на пода. Погледна пицата си, но беше изгубил апетит. Погледна телевизора. Бяха минали само няколко минути от играта, а „Селтикс“ вече губеха с осем точки. И не от кой да е, а от „Гризлите“.
— Мътните да го вземат — изруга отново на глас. Светът се беше променил коренно, докато неговото внимание беше заето с друго. И то не към по-добро.
Осемнайсета глава
Вторник
18 декември 2007 година
Фин стана рано тази сутрин. Всъщност почти не беше спал. Лежеше и си припомняше всичките разговори, които беше водил с Марк Добсън. Разумът му казваше, че той не е виновен за смъртта на младия колега, но поради някаква причина не можеше да се отърве от чувството за вина.
Към четири и половина сутринта вече беше на крака, взе си душ, хапна сух сандвич и излезе от вкъщи преди пет. Навън все още беше тъмно като в рог, когато отключи вратата на офиса си.
Седна на бюрото си, извади жълт бележник и впери поглед в него. Целта му беше да организира мислите си по делото на Салазар. Въпросите и идеите, свързани с този случай, витаеха в главата му като парчета хартия, духани от силен вятър. В този си вид те надали щяха да са му полезни и той се надяваше, че като ги изложи писмено, ще може да внесе някакъв ред, за да може да продължи в логичен порядък.