Както винаги започна с предположението — необходимата увереност — че клиентът му казва истината и следователно е невинен, Bин придърпа бележника към себе си и започна да пише. После се спря и прочете написаното. “Мадлин Стийл е разпознала грешен човек“.
Замисли се. Написа под изречението един въпрос — „Защо?“
След нова пауза започна на нов ред.
“Как отпечатъците на Салазар са се озовали върху пистолета на Стийл?“
И под него:
„Натопен?“
Облегна се назад, взе бележника и отново прочете написаното. Не беше зле за начало, но само толкова.
Имаше толкова много неща да се изяснят, толкова много парчета, които не се вписваха в мозайката, колкото и да се опитваше да ги намести. Сложи бележника на бюрото и започна да пише още по-енергично, давайки израз на всяка мисъл, която изскачаше в главата му, без да я подлага на допълнителен анализ.
„Кой е имал мотив да убие Стийл?“
„Кой е имал мотив да убие Добсън?“
„Кой е имал мотив да натопи Салазар?“
„Салазар член ли е на ВДС?“
„Замесени ли са ченгета?“
„Макинтайър?“
„Какво е казал Салазар на Добсън?“
„Какво е да растеш сляп и без баща?“
„Щяха ли да депортират Салазар, ако не беше в затвора?“
Фин изля всички въпроси на един дъх. Когато въпросите секнаха, той дълго се вглежда в листа. Добър списък с въпроси. Някъде там се криеха точните въпроси, точните отговори на които щяха да измъкнат клиента му на свобода, и до известен смисъл и самият него.
Той прокара дебела черта под въпросите и написа с големи букви: „СПИСЪК СЪС ЗАДАЧИ“. Подчерта заглавието и написа:
„Да се разпита Мадлийн Стийл.
Да се наеме специалист по пръстови отпечатъци/да се направи сравнение на отпечатъците.
Да се разпита семейството на Салазар.
Да се разпитат свидетелите по делото.
Да се проучи дейността на ВДС.
Да се свържем с лаборатория за ДНК анализи“.
Откъсна листа и прибра бележника. После постави откъснатия лист в средата на празното си бюро. Сега поне имаха някакъв план. Е, може би не чак план, а списък от задачи, но Фин беше дълбоко убеден, че едно от най-важните неща в подготовката по дадено дело е да си в движение непрекъснато и да не се спираш. Дори и да не си сигурен точно какви са целите, ако стоиш неподвижно на едно място, никога няма да напреднеш и само интелектуалните ти качества няма да ти помогнат. Напредването по даден случай изискваше много работа и пот.
Той стана и погледна часовника си. Шест и половина. Беше седял в офиса повече от час, а навън още беше тъмно. Поне магазинът за понички зад ъгъла щеше да отвори скоро. Това беше едно от нещата в Ню Инглънд, които обичаше. На всеки ъгъл имаше магазин за понички. Фин не знаеше какво е това вълшебно нещо в кръглите парчета изпечено тесто, което омайваше хората в този регион, но и той като тях беше жертва на тази мания, така че за какво да се оплаква? Трябваше да си вземе и кафе, за да започне истински деня си. И макар че имаха кафемашина, само Лиса знаеше как се работи с нея. Така му се падаше, загдето беше поискал да е последна дума на техниката. Машината имаше повече бутони и лостове от който и да е автомобил. Както и да е. Щеше да отиде да си купи кафе и дузина понички. Козловски и Лиса обикновено идваха на работа рано, така че закуската и кафето щяха да са още пресни за пристигането им.
Фин си облече палтото и уви шала около врата си. Вече се чувстваше по-добре. Нещата бавно се задвижваха, а тъй като разполагаше само с една седмица да намери отговорите на загадката, сега се нуждаеше страшно много именно от движение. Когато излезе на тротоара, той за първи път след убийството на Добсън имаше чувството, че върви ясно към определената цел.
Козловски лежеше по гръб в леглото на Лиса Кранц. Върху бедрата му имаше чаршаф, но торсът и прасците му бяха открити. Да се прикрие с чаршафа беше проява на добри обноски, може би малко неуместна в случая, предвид това, с което се бяха занимавали през изминалите шест часа. И все пак, когато Лиса беше станала и беше отишла в банята, той се беше почувствал малко неудобно легнал както майка го е родила.
Почеса се по гърдите, докато си мислеше за случилото се между двамата. В много отношения то му се струваше странно. Двамата нямаха нищо, което да ги свързва. Нищо. Произходът им беше различен, както и финансовото им състояние, културните и религиозните разбирания. А съществуваше и възрастова разлика. За повечето хора в днешния модерен свят петнайсет години не бяха голяма разлика, но Козловски не се смяташе за „повечето хора“. За него петнайсет години си бяха като цяла вечност. Като залив, който беше толкова широк, че върху него не можеше да се построи мост.