Козловски се облегна на стената, в която Чарли О‘Мали беше направил дупка с юмрука си.
— Не е невъзможно — рече. — Но имай предвид, че не съм говорил с нея от години. Не знам доколко ще мога да ти помогна.
— Да, но сте били приятели, нали?
— „Били“ е ключовата дума. Това беше отдавна.
— И бяхте „само“ приятели, нали? — притисна го Фин.
— Точно така — отвърна детективът без колебание. Адвокатът забеляза как Лиса потрепна, но не заподозря нищо.
— Е, поне си я познавал и си бил ченге. Това ти дава доста повече предимство отколкото на мен. Ако ни в клин ни в ръкав й се обади адвокатът на Салазар, надали ще може да припари до дома й. Ако не друго, поне можеш да уговориш среща, може да изгладиш нещата, докато разговаряме с нея. Не й казвай за какво искаме срещата, а само че трябва да поговорим.
— Не съм убеден, че е добра идея.
— Е, това е единствената ми идея. Ако ти предлагаш нещо по-добро, слушам те.
Козловски замълча.
— Добре, значи уговори срещата за тази сутрин.
— А аз какво да правя? — попита Лиса.
— Обади се пак на секретарката на Добсън и уреди да изпратят копия от неговите книжа още днес. Веднага. Може да ти се наложи да проявиш малко тактичност. Секретарката сигурно е доста изплашена. Трябва да я накараш да разбереш, че сме притиснати от времето и затова трябва да имаме неговите документи възможно най-скоро.
— Ще опитам — отвърна Лиса. — Вероятно си прав — тя сигурно е доста изплашена — и затова няма да е лесно. Едва ли често убиват адвокат от „Хауъри, Блек“.
— По-често, отколкото предполагаш — намеси се Козловски.
Тя го погледна, после отново се обърна към Фин:
— Вярно, една жена беше убита преди няколко години, нали? Ти тогава трябва да си бил още там.
Той кимна.
— Познаваше ли я?
Фин отново кимна.
— Ама и ти си един късметлия.
— Благодаря, много ми помагаш.
— Извинявай.
— Искам също така да координираш действията ни с експерта по пръстови отпечатъци — продължи адвокатът.
— Добре. С Коз го обсъдихме снощи. Имам списък от кандидати.
Фин поклати глава.
— Не е необходимо. Аз се занимавах с това по време на самотната ми сутрин. Уговорих Били Смит от Вашингтон.
— Той е добър — коментира Козловски. — На първо място в списъка ми.
— Радвам се, че одобряваш. — Фин се обърна отново към Лиса: — Щом получим книжата на Добсън, изпрати му пръстовите отпечатъци на него.
— Дадено, шефе.
— Добре.
— Всичко друго наред ли е? — попита детективът.
— Чудно. Имаме една седмица да докажем, че този човек е невинен и да разберем кой е убил Марк Добсън. Какво би могло да се обърка?
Козловски седеше в кабинета си, загледан в телефона. Беше очаквал с нежелание този момент и ето че беше дошъл.
Той вдигна слушалката и набра номера, който гледаше пред себе си. Тя се обади след второто позвъняване:
— „Жертви на насилие“, мога ли да ви помогна?
— Искам да говоря с Мадлин Стийл — отвърна той. Знаеше, че е тя на телефона, но искаше да се убеди напълно. Или може би само протакаше.
— Сержант Стийл на телефона.
— Мади, здравей, Коз е. — Телефонът сякаш се покри с лед. — Как си?
— Коз?! — Тя беше силно изненадана.
— Как си? — повтори той.
— В сравнение с какво? В сравнение с кога, с вчера ли? С миналата година? В сравнение с преди петнайсет години, когато за последен път благоволи да ме попиташ?
— Съжалявам, Мади.
— Глупости. — Тя млъкна, а Козловски не знаеше какво да каже.
— Какво искаш? — накрая попита тя.
— Трябва да говоря с теб.
— Говори тогава.
— Лично.
— За какво?
— Предпочитам да не е по телефона. Тази сутрин ще имаш ли време? Може да наминем при теб.
— „Ние“?
— Един колега, с когото работим заедно. Адвокат.
— Вярно, ти сега си в частния бизнес. Частен детектив. Понеже те раниха по време на служба.
— Простреляха ме в коляното, но сега съм добре.
— Сигурно. Поне можеш да ходиш. За какво иска да говори с мен този адвокат?
— Казах ти, че не желая да го обсъждам по телефона. Може ли да дойдем тази сутрин?
— Проста ей така? Петнайсет години ни вест, ни кост от теб. Петнайсет години мълчание и изведнъж ми звъниш и искаш да наминеш да си побъбрим?
— Важно е, Мади.