— Аз имах нужда от теб.
— Знам. Съжалявам. Важно е.
Той я изчака да вземе решение.
— Единайсет и половина — отвърна тя и затвори.
Козловски се вгледа замислено в слушалката. После я постави върху апарата и си пое дълбоко дъх. Обаждането всъщност мина по-добре, отколкото очакваше. Не би се изненадал, ако тя му беше затворила. Това беше добър знак. Можеше да стане по-лошо обаче. Когато се видеха лично, тя щеше да се е отърсила от шока и тогава можеше да стане по-лошо. А когато разбереше за какво са отишли при нея… „лошо“ щеше да е слабо да се каже.
Фин трябваше да проведе още един телефонен разговор, преди да тръгнат за срещата с Мадлин Стийл. Тони Хоровиц беше главен лаборант в „Айдентек“, лабораторията за ДНК анализи, където Добсън беше изпратил пробите, взети изпод ноктите на Стийл. Фин беше работил с Хоровиц и по други дела и си каза, че не е зле да се обади и да провери какво е положението. Трябваше обаче да мине през две секретарки и да чака няколко минути, докато го прехвърлят.
— Тони, здравей, Скот Фин е.
— Фин, радвам се да те чуя. Как върви бизнесът?
— Доста добре напоследък.
— Радвам се да го чуя. Имаш някаква работа за нас ли? Знаеш, че винаги сме готови да помогнем и няма да откажем.
— Точно затова ти се обаждам. Вие вече работите по един от моите случаи — сигурно го знаеш.
— Така ли? По кой случай?
— Едно наказателно дело, клиентът се казва Салазар. Адвокатът, който ви го даде, се казваше Марк Добсън. Петнайсетгодишно ДНК. Звучи ли ти познато?
Фин чу как от другата страна на линията лаборантът си пое дъх.
— По дяволите, ти ли работиш сега по него? Нямах никаква представа. Мамка му!
— Защо, проблем ли има?
— Само това, че вчера отказахме да направим анализите. Наредих да опаковат пробите и да ги изпратят обратно.
— Защо?
— Не чу ли? Добсън беше убит този уикенд. След като него вече го няма, не знаех кой ще ни плати. Ние не работим безплатно, знаеш как е?
— Разбирам. Направи ми услуга и извърши анализите. Аз ще се погрижа за заплащането.
— Щом казваш. Но изгубихме време, а и сега имам спешни поръчки. Ще видя какво мога да направя.
— Тони, направи всичко възможно. Този човек е невинен. Знам го и след една седмица имам съдебно заседание. Така че резултатите ми трябват до края на следващата седмица.
— Няма да е лесно, Фин.
— Знам. Но те моля да го направиш. Щом ти казвам, че този човек е невинен, значи е така. Наистина много се нуждая от помощта ти.
Чу въздишката на лаборанта.
— Ще трябва сам да го направя — отвърна Хоровиц. — Ще трябва да се работи през уикенда, а това означава свръхсрочни часове. Готов ли си да плащаш?
— Стига да получа резултатите най-късно в неделя.
— Добре. Но ще ми бъдеш задължен за това — отвърна Хоровиц.
Двайсета глава
Фин и Козловски пристигнаха в полицейското управление за срещата с Мадлин Стийл петнайсет минути по-рано и ги помолиха да изчакат във фоайето. Адвокатът имаше чувството, че всяко ченге, което минава покрай него, долавя подозренията му. Въобразяваше си, разбира се. Никой не знаеше защо е тук. Не беше споделил подозренията си за полицейска злоупотреба дори с Козловски. В края на краищата сътрудникът му също беше ченге. Колкото и да се оплакваше как от полицията не са се отнесли добре с него, Фин го беше чувал да повтаря поне десетина пъти „веднъж ченге, завинаги ченге“.
Фин се бореше с колебанието си дали да сподели версиите си с Коз, когато чу зад себе женски глас:
— Коз, доста време мина.
Фин долови нотка гняв в тона. Обърна се и се изненада от видяното. Очакваше да види съсипана от живота жена. Вместо това пред него седеше жена с твърд и стоманен поглед. Седеше с изправена снага в инвалидна количка с ниска облегалка. Колелата на количката бяха леко огънати в горната част, за да осигурят по-голяма стабилност. Той беше свикнал да вижда в подобни колички само сериозни състезатели от параолимпийски игри и тя напълно се вписваше. Беше на около трийсет и пет години, с дълго и слабо тяло и широки рамене. Облечена беше в копринена блуза, с прилепнали по ръцете ръкави, които показваха изваяни мускули. Беше с дълга кестенява коса, на лицето й нямаше никакъв грим.
— Мади, радвам се да те видя — каза Козловски. — Добре изглеждаш.
— Благодаря. Ти си остарял.
— Явно очите ти не те лъжат.
Тя нищо не каза.
— Това е Скот Фин. — Козловски посочи към Фин. — Той е адвокатът, с когото работим заедно. За когото ти говорих.
Адвокатът пристъпи напред и подаде ръка: