На лицето й се изписа усмивка.
— На Винсенте? Вие сте адвокат на Винсенте?
— Познавате ли Винсенте?
Тя поклати глава.
— Не, но понякога имам чувството, че го познавам. Мигел толкова често говори за него, че едва ли има нещо, което да не знам за този човек. Той го вдъхновява и до голяма степен това тук е благодарение на него.
Адвокатът огледа мизерната обстановка и се запита дали това не беше казано с ирония. Едва ли.
— Мигел тук ли е? — попита.
— Да — отвърна тя. — Разбира се. Извините ме за грубостта. Аз съм доктор Жандро, но може да ми викате Джил. В момента има пациент, но ще свърши след няколко минути и със сигурност ще се съгласи да говори с вас. Всички ние стискаме палци брат му да излезе на свобода. Сигурно е ужасно да те затворят за престъпление, което не си извършил.
— Но нали не познавате Винсенте? — попита Фин.
— Не, но познавам Мигел и това ми е достатъчно. Един от нашите лекари се обади тази сутрин, че е болен, така че има свободна стая. Ако искате, изчакайте го там.
Мак седеше на бюрото си в сградата на полицейското управление на Шрьодер Плаза 1, целият плувнал в пот, въпреки че в сградата беше студено. Имаше чувството, че всичко се разпада и от това беше вдигнал температура. Сутринта нямаше апетит и не можа да закуси нищо, а когато се опита да пие кафе, повърна и се преви на две.
Сигурен беше, че хората около него са забелязали промяната в поведението му. Това, което преди бяха смятали за самоувереност, сега отекваше като раздразнителност и плахост. Той вече нямаше сили да се облича добре и като се огледа, забеляза петно от пица върху ризата си.
Вдигна телефона и набра номера.
— Да — отговориха от другата страна на линията.
— Аз съм — каза тихо Мак, за да не го чуе някой. Знаеше, че е по-добре да се обади от телефонен автомат от улицата, но беше твърде изтощен, за да положи такова усилие.
— Вече започнах да си мисля, че ще трябва първи да те потърся. Сега съм спокоен, че не се стигна дотам.
— Да, както и да е. Струва ми се, че измислих начин как да се измъкнем.
— Добре. Значи ще се погрижиш за адвоката?
— Не. Това няма да реши проблема, само ще ни спечели малко време. Салазар винаги може да намери друг адвокат. А и двама адвокати по това дело да бъдат убити в рамките на една седмица, ще предизвика доста съмнение.
— Не ме интересува никакво съмнение. Какво е твоето решение?
— Салазар.
От другата страна на линията последва мълчание.
— Сигурен ли си, че може да се направи!?
— Постоянно се случват такива работи. По-лесно е да се направи зад решетките, отколкото отвън.
— Да, но Салазар прекарва голяма част от времето си в лазарета. Трудно е да се добереш до него.
Мак изръмжа:
— Това е затвор. Можеш да се добереш до всекиго.
— Не бива да стигнат до нас. Няма да използваш никой от хората ми.
— Ясно — отвърна Мак. — Вече го уредих.
— Кога?
— Утре.
Отново мълчание.
— А адвоката?
— Какво за него? Щом се оправим със Салазар, адвокатът ще спре да рови, следата ще се изгуби.
— Не съм сигурен.
— Виж — каза Мак, проклинайки се заради жалкия си тон. — Ти ми каза да се погрижа за проблема. Точно това направих. Ако не ти харесва как работя, не ми се обаждай отново.
Чу в слушалката дишането на събеседника си.
— Добре. Нека да опитаме първо по твоя начин. Обаче ако не се получи…
— Ще се получи. — Ченгето затвори. Чувстваше студената пот под мишниците и по врата си. Опита се да стане, но гаденето не му позволи. Затвори очи и се свлече на стола.
— Добре ли си, Мак? — попита го детектив Кунц от другия край на стаята.
— Добре съм. — Той се изкашля. Като че наистина й пука. „Проведи си шибаните телефонни обаждания, прибери се у дома и направи на шибания си съпруг вечеря. Недей да ми стоиш тук и да ме питаш дали съм добре, като че ти си част от отдела, а аз не се вписвам в него.“ Той отвори очи и погледна към нея. Тя също го гледаше разтревожено.
— Сигурен ли си? — попита го.
От друга страна, за ченге задникът й не беше лош. Нямаше цици, но пълно щастие на този свят няма. Той престорено се усмихна:
— Снощи излязох да пийна с приятели. Май съм прекалил.
— И на мен ми се е случвало. В хладилника имам „Киви Пауърейд“. Много помага при махмурлук. Заменя електролитите. Ще ти дам, ако искаш.
— Да, добре, благодаря.
Тя стана и отиде в кухнята, за да вземе напитката.
“Киви Пауърейд“, електролити. Накъде, по дяволите, отиваше този свят? Какво беше станало с черното кафе и аспирина? Едно беше напълно ясно: светът около него се беше променил, докато той седеше на стола си, и вече може би беше прекалено късно.