Мигел се смути.
— Извинете ме, господин Фин. Знам, че искате да помогнете, не трябваше да показвам такова вълнение, фактът, че от всички хора точно той попадна в такова нещо, ме изкарва от равновесие.
— Разбираемо е — отвърна адвокатът. — Каквото и да ни кажете, ще е от полза.
Мигел помисли отново.
— Предполагам, имало е хора, на които той е помогнал, а те са си мислели, че не е направил достатъчно. Трудно ми е да го повярвам, но е възможно.
— Хора като кои например?
— Емигранти, други бегълци от закона. По онова време в района нямаше безплатни клиники. Отиването в болница носеше риска да те разкрият и евентуално да те депортират. Брат ми даваше единствената медицинска помощ, която мнозина в общността ни можеха да си позволят. Всеки му плащаше колкото имаше: това често бяха символични суми. И той не отказваше лечение на никого. Някои от тях… при тях нямаше какво да се направи. Дори в „Мас Дженеръл“, с най-добрата техника и условия в света, някой път лекарите са безсилни. Брат ми работеше без кабинет, без консумативи, без никаква помощ или подкрепа. Така че няма да е пресилено да кажа, че понякога нямаше какво да направи, за да помогне на пациентите. Може би някои от тях са го обвинявали, че не е направил достатъчно.
Фин се замисли.
— И лекуваше всеки, който идваше при него?
Мигел кимна.
— Доколкото беше по силите му, да.
— Включително и онези от ВДС ли?
Въпросът беше риторичен и Козловски внимателно се вгледа в Мигел, за да види реакцията му.
Салвадорецът се поколеба.
— Защо питате?
— Те определено са опасни — отбеляза адвокатът. — Ако някой от тях се е разсърдил на брат ви, като нищо може да е искал да си отмъсти.
— Прав сте, господин Фин. Щяха. Щяха направо да го убият, а не да си губят времето да го топят. Но да, прав сте, сигурен съм, че е лекувал членове на ВДС, ако са се нуждаели от медицинска помощ. Лекарите са затова — да лекуват.
— Той беше ли член на ВДС? — попита Козловски.
— Не — отвърна Мигел ядосано.
Фин изчака да види дали Мигел ще добави още нещо, но той мълчеше.
— Добре — каза и се обърна към детектива: — Сещащ ли се за нещо друго, което може да ни е от помощ?
Козловски поклати глава.
— Значи засега приключихме.
— Ще ви изпратя — каза Мигел.
Те излязоха от кабинета за прегледи и тръгнаха по коридора. Лекарят отвори една врата към чакалнята. Всички очи моментално се обърнаха към тях, после бързо се насочиха отново към пода. Козловски остана с впечатлението, че с Фин не са добре дошли в клиниката.
— Еста биен — каза Мигел на чакащите пациенти. А тихо обясни на посетителите си: — Мислят, че сте от полицията. Повечето от пациентите ни, както съм сигурен, че вече сте се досетили, са нелегални. Ако не беше това място, нямаше изобщо да потърсят лекарска помощ. Прекалено много опасности ги преследват, особено сега, след като правителството е подело кампания срещу емигрантите.
— Колко пациенти идват тук седмично? — попита Козловски.
— Близо хиляда — отвърна Мигел.
— Толкова много? — шокира се Фин.
— Да. Ако не сме ние… — Мигел си проправи път през препълненото помещение, като кимаше успокояващо на онези, които дръзваха да погледнат към него. — В известен смисъл това място е паметник на брат ми — добави.
— Как така?
— Видях какво стана със снаха ми. Как умря. Това можеше да се избегне, но те бяха твърде уплашени да отидат в болница. Когато тя умря, с нея умря и част от брат ми. И ако не беше нейната смърт, семейството ми никога нямаше да попадне в полезрението на имиграционната служба. Нищо нямаше да ни се случи. Когато започнах работа като стажант в „Мас Дженеръл“ преди години, аз издействах финансиране и консумативи за тази клиника. Не исках това, което се случи на брат ми, да се случи на друг.
Стигнаха до външната врата.
— Брат ви изглежда е много горд с вас — отбеляза Фин.
— Иска ми се да можеше да го види. Да можеше да е част от тази клиника. — Мигел протегна ръка за довиждане. — Моля ви, ако имате нужда от друго, обадете ми се. — Бих направил всичко, за да помогна на брат си.
Двайсет и втора глава
Сряда
19 декември 2007 година
Джоуи Галоуей прокарваше полицейската си палка по решетките на всяка от килиите, докато обхождаше повереното му крило на затвора.
— Сутрешна проверка, отрепки! — извика, докато вървеше. — Всички да застанат мирно!
Обожаваше тракането на палката по желязото, което отекваше с усещане за власт и контрол. Единственото, което му доставяше повече наслада, беше тъпият звук, който палката издаваше, когато размазваше кокалчетата на пръстите на някой затворник, достатъчно глупав, че да се хване за решетките, докато той обхожда крилото. Повечето от тях бяха достатъчно разумни, за да опазят пръстите си, но от време на време се появяваше някой нов — шаран — незапознат с неговия навик. В такива случай той се постараваше новобранецът да бъде принуден цяла седмица да се храни само с една ръка.