Така беше написал Добсън в записките си, но задачата на Лиса беше да накара жената да подпише писмени показания. Погледна отново часовника си и звънна втори път. Накрая вратата се отключи и леко се отвори. Лиса видя в процепа жена на около четирийсет, с права черна коса и уплашен поглед.
— Да? — попита жената със силен акцент.
— Здравейте, казвам се Лиса Кранц и търся Хуанита Собол.
Любезният й тон не прогони притеснението на жената.
— Аз съм Хуанита.
— Страхотно. Аз работя с адвоката, който представлява Винсенте Салазар, и искам, ако може да преговорим вашите показания, да ги напишете на хартия и да ги подпишете. Мога ли да вляза?
— Имате грешка — пророни Хуанита.
— Грешка?
— Да. Съжалявам, не мога да ви помогна.
Лиса се слиса от чутото.
— Не разбирам. Как може да има грешка?
— Така. Аз сгреших.
— За кое?
— Не съм сигурна дали бях с господин Салазар. Не мога да ви помогна.
Лиса извади копие от писмените показания, които беше написала по записките на Добсън.
— Но вие сте разговаряла с Марк Добсън. Не му ли казахте, че Винсенте Салазар е бил с вас по времето, когато са простреляли полицайката? — Тя помаха с листа хартия пред лицето на жената.
— Съжалявам — отвърна Хуанита и понечи да затвори вратата, но Лиса сложи крака си.
— Вече не могат да ви депортират. Сега сте американска гражданка.
Другата жена поклати глава:
— Не съм сигурна дали беше същата вечер.
Лиса скръсти ръце на гърдите.
— Кога е рожденият ден на сина ви?
— Моля?
— Сигурна съм, че знаете кога е роден синът ви, нали така? А Винсенте Салазар е бил с вас, за да изроди сина ви. Необходимо ни е само датите да съвпадат.
— Моля ви, вървете си — уплашено рече жената.
— Не.
— Ще извикам полиция.
— Защо не искате да говорите с мен?
— Имам семейство. Имам съпруг и деца.
Лиса отстъпи назад и погледна внимателно жената.
— Някой да не ви е заплашвал? Някой ви каза да промените показанията си?
— Имам семейство — повтори Хуанита.
— Знам. В това число и син, който Винсенте Салазар е изродил.
Тя поклати глава.
— Съжалявам. Ако не си тръгнете, ще повикам полиция.
Жената затвори вратата и Лиса остана сама на стъпалата пред вратата на малката къща.
— По дяволите! — изруга и блъсна по вратата. — Винсенте Салазар също има семейство!
Тя изчака още една минута, за да види дали думите й ще трогнат Хуанита Собол и ще я накарат да размисли, но вратата си остана затворена. Накрая взе чантата си и се върна при колата.
Б-2 представляваше стара бетонна конструкция от петдесетте години, с постмодернистична студена архитектура от онзи период. Колкото и да бяха студени декемврийските ветрове в Бостън, Фин усети истинския студ едва когато застана пред полицейското управление.
— Очарователно — отбеляза.
— Да — отвърна Козловски. — Вътре е по-лошо.
След като влязоха, детективът се насочи към приемната. Мъжът зад бюрото беше шишко на петдесетина години, с огромни челюсти и двойна брадичка.
— Коз — поздрави го мъжът добросърдечно. — Не ти позволиха да се върнеш на работа в полицията, нали?
— Нямаш този късмет, сержант — отвърна той. — Предполагам, че искат да дадат на лошите аванс.
— Радвам се да те видя. Как върви при теб? — Мъжът протегна отпуснатата си ръка.
— Добре. Как вървят нещата тук?
Сержантът сви рамене.
— Друго време, същата тъпотия. Нищо не се променя — продължаваме да се борим с прилива. Какво те води насам?