Козловски кимна към Фин.
— Това е Фин, колегата, с когото работим заедно. Трябва да говорим с Еди Форние от отдела за пръстови отпечатъци.
Лицето на сержанта стана мрачно.
— За какво?
— Нищо сериозно. Само един стар случай. Трябва да разберем малко подробности.
Сержантът остана намръщен.
— Добре — отвърна скептично и погледна към един списък зад бюрото. — Той си е в стаята. Дойде преди около час.
Козловски погледна часовника си.
— Почти обяд е. Сега да не би да давате нощни дежурства?
Сержантът поклати глава.
— Не, Форние си е бил винаги такъв.
Фин остана с впечатлението, че сержантът щеше да добави още нещо, ако беше насаме с Козловски. Адвокатът си отбеляза мислено да накара Козловски да разбере повече по-късно.
— Знаеш къде се намира отделът, нали? — попита го Фин.
— Да — отвърна Козловски. Той отново стисна ръката на сержанта и тръгна към врата в дъното на фоайето.
Фин мълчаливо го последва по стълбите и оттам по един коридор, който ги отведе до стоманена врата. Щом Козловски отвори вратата, отвътре ги връхлетя топла миризма на разложено.
— Каква е тая воня?
— Плесен — отвърна Козловски. — И димни пари от ауспуси на коли. Гаражът се намира до дактилоскопската лаборатория и те трябва да държат вратата отворена, за да влиза въздух.
Слязоха по бетонни стълби, после минаха по друг коридор и стигнаха до черна врата с бял надпис, който гласеше „ЛАБОРАТОРИЯ ПО ДАКТИЛОСКОПИЯ“. Козловски отвори вратата и двамата влязоха вътре.
На Фин му трябваше време, за да се адаптира зрението му. Жълтите флуоресцентни пулсиращи светлини придаваха на малкото помещение странна атмосфера и беше трудно човек да се фокусира. Нямаше прозорци, а остарялата вентилация вкарваше застоял въздух, от който му се догади. Той се запита какви прегрешения трябва да извърши един полицай, за да го пратят в тая тъмница.
Млада жена, седнала на бюро до вратата, се беше навела с лупа над купчина листове с пръстови отпечатъци. Тя вдигна глава към посетителите.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита.
Жената беше облечена в сив костюм, като сакото беше метнато на облегалката на стола, а тя беше по бяла памучна риза, която на луминесцентната светлина изглеждаше жълта.
— Търсим Форние — отвърна Козловски.
— В дъното — посочи жената и се върна към заниманието си.
На Фин му напомни на роботавтомат от някой Оруелов кошмар.
— Благодаря — каза той.
Тя не му обърна внимание.
Помещението беше разделено на четири зони с големи сиви паравани, Фин забеляза, че параваните бяха на петна и прокъсани. Докато вървяха към дъното, той видя наполовина изяден сандвич с кюфте върху едно от бюрата. Над него летяха две мухи.
Озоваха се в дъното на помещението, където дребен мъж седеше, вдигнал краката на бюрото, зареял празен поглед в тавана. В скута си държеше кутия кока-кола.
— Форние? — попита Козловски.
Мъжът реагира след секунда-две:
— Кой иска да знае?
— Полицай Форние, имаме няколко въпроса към вас относно един стар случай, по който сте работили — отвърна Фин.
Мъжът свали краката си от бюрото. Затвори очи и потри носа си, после разтърка очите си, сякаш искаше да се фокусира.
— Защо? — попита.
Козловски показа картата си на бивш полицейски детектив.
— Просто рутинна проверка — отвърна, сякаш още беше полицай.
Форние скръсти ръце.
— Добре. Питайте.
— Спомняте ли си случая на Винсенте Салазар? — попита фин.
Форние застина.
— Не.
— Вие сте дали заключение, на основание на което е осъден и изпратен в затвора — каза адвокатът.
— С моите заключения съм пратил доста отрепки в затвора — заяви Форние. — Не мога да помня всеки от тях поотделно. — Очите му бяха зачервени, а роговиците — болнаво жълтосиви.
— Имаме причина да вярваме, че заключението, което сте дали специално по този случай, е погрешно — каза Фин с уверен тон. — Ще разговаряте ли с нас или предпочитате да ви призоват от съда и да го направите под клетва?
— Кой, по дяволите, сте вие?
— Аз съм адвокат на господин Салазар и мога да ви уверя, че така или иначе ще трябва да проведем този разговор.
Форние омекна:
— Беше много отдавна. Какво, по дяволите, искате да знаете?
Фин го изгледа ядосано.
— Нали казахте, че не си спомняте случая. А сега се сетихте, че било много отдавна.
— Майната ти. Той простреля ченге. Имам поне двайсет случая седмично, но си спомням за онези, при които престъпниците стрелят по ченгета.