Макар илюзията да трая само миг, обезпокои ме до такава степен, че ме побиха тръпки от страх, а дланите ми толкова се овлажниха, че трябваше да ги избърша в джинсите си.
Аз не мога да предвиждам бъдещето. Нямам способността да разпознавам поличби, още по-малко да ги интерпретирам. Но тази картина на студен удавен град резонира толкова силно у мен, че не можех с лека ръка да премахна усещането като незначително, но пък и не исках да се задълбочавам излишно върху него.
Уверих себе си, че онова, което ме е смутило, всъщност е полицейската кола, обърнах гръб към прозореца и заговорих в тъмнината на момичето:
- По-добре да се махаме оттук. Ако си откраднала нещо...
- Нищо не съм откраднала. Само копирах доказателства.
- За какво?
- За деянията на този убиец и крадец.
- Идвала си и преди при този компютър?
- Няколко пъти, макар че той не го знае.
- Но той те гонеше...
- Дойдох в библиотеката час преди края на работното време и се скрих в тайното място зад картината. Заспала съм и се събудих след полунощ. Качвах се по южните стълби с фенерчето, когато над мен се отвори врата, заля ме светлина и там стоеше той, също толкова шокиран да ме види, колкото и аз него. Срещаме се за пръв път от пет години насам. Никога не работи толкова до късно. А и трябваше да е в командировка в Япония още два дни. Явно се е върнал по-рано.
- Пет години? Откакто си била на тринайсет.
- От нощта, когато се опита да ме изнасили. Най-ужасната нощ в живота ми, и то не само по тази причина.
Изчаках я да обясни по-подробно, но когато не го направи, обобщих:
- Той е на стълбите над теб, ти хукваш и го подлъгваш, че си излязла от библиотеката.
- Не беше така лесно. Той ме подгони по стълбите. Бърз е. На площадката хвана ръката ми, извъртя ме и ме запрати на пода. Отпусна се на едно коляно и замахна, канеше се да ме фрасне в лицето.
- Но ето те тук...
- Ето ме тук, защото имам електрошокова палка.
- И си го повалила с нея?
- Палката няма голям успех върху човек, побеснял от ярост и зареден с адреналин. Трябваше да му пусна още един-два заряда, когато се свлече, но исках единствено да се махна от него, така че побягнах.
- За да се съвземе толкова бързо, трябва наистина доста да те мрази.
- Разполагаше с пет години, та омразата му да се дестилира. Сега е в чист вид. Чиста и мощна.
Тя се надигна от стола - тъмен силует в още по-тъмна стая.
Отдалечих се от прозореца и попитах:
- Защо те мрази той?
- Дълга история. По-добре да се скрием, преди да са отворили. Той не е толкова умен, колкото би предположил за куратор от такъв мащаб. Но може и да съобрази, че съм била тук по-рано вечерта или че е възможно да не съм си тръгнала, и тогава току-виж скоро цъфнал тук.
При първото просветване на фенерчето изрисуваното лице на момичето изглеждаше едновременно красиво и призрачно, сякаш бе образ от комикс в стил манга.
Последвах я навън към фоайето, като се дивях на лекотата в общуването ни и се чудех дали то може да прерасне в приятелство. От друга страна, след като дори родната ми майка не беше способна да понесе външността ми, евентуалната близост между Гуинет и мен най-вероятно нямаше да продължи и миг, ако тя по случайност зърнеше лицето ми. А ми се искаше да имам приятел. Много би ми харесало.
На глас изрекох:
- Не е нужно да се крием в библиотеката цялата нощ.
- Телфорд включи алармата и ако я задействаме, ще е наясно, че съм била тук, след като си е тръгнал, а аз не искам той да разбере това.
- Знам изход, който не е свързан с алармената система.
И тъй ние, фантомите на библиотеката, слязохме в сутерена и докато вървяхме, накратко й обясних как се придвижвам из града, без никой да ме забележи.
На най-долното ниво на сградата, при капака на отводнителната шахта, който беше отворен, както го бях оставил, Гуинет попита:
- Никога ли не вървиш по улиците?
- Понякога, но не често. Само ако се налага. Не се плаши от отводнителните шахти. Представата за тях е по-страшна от действителността.