Когато хукнах, ми се стори, че въпреки сълзите и риданията си той се наведе отново да грабне бейзболната бата. Изтичах към гърба на църквата през окосената трева, а после през дива ливада надалеч от реката с надеждата да открия още някоя борова горичка, обрасла с повече храсти и с по-подходяща топография за беглец.
Въобще не погледнах през рамо. Не знам дали църковният служител изобщо ме беше подгонил. Чак половин час по-късно, след като равният терен бе преминал в стръмен наклон, а белите ми дробове горяха и започнах да грохвам, спрях на гористо хълмче, за да погледна назад през дърветата. Не видях никакви преследвачи по петите си.
Движен от страха, който временно бе заглушил глада ми, вървях още два часа, докато открих място, което беше достатъчно отдалечено, за да е безопасно. Седнах върху едни закътани скали, между които растеше папрат, за да хапна малко от храната, с която се бях сдобил при църквата. За маса ми служеше широк и плосък камък, а за музикален съпровод -птичите песни високо в околните борове.
Докато ядях, си припомнях с почуда бурята от емоции, която бях предизвикал у църковния служител с доброто лице. Бях очаквал да събудя ужас и отвращение. Ала реакцията му беше далеч по-различна от онази на наръгания с нож мъж, който на свой ред се опита да ме прободе, по-нюансирана от убийствената омраза на акушерките, както ми я бе описала майка ми. При цялата краткост на сцената отношението на църковния служител към мен бе едва ли не толкова сложно, колкото дългогодишната ми връзка с майка ми.
Двамата с нея никога не бяхме обсъждали какво представлявам. Ясно бе, че съм ужасия, от която дори тя, която ме бе носила в утробата си, бе принудена често да отвръща поглед. Тялото ми, ръцете ми, лицето ми, очите ми, въздействието ми върху всички, които ме виждаха... Всеки опит да се говори за тези неща, да бъдат анализирани и да се разсъждава върху природата ми само изостряха отвращението й от мен, погнусяваха я дотам, че потиснатостта й прерастваше в отчаяние.
Малка птичка със сини гърди се осмели да кацне на ръба на камъка, който ми служеше за маса. Побутнах към нея трохички от бисквитите и тя дръзна да приближи, за да се включи в пиршеството. Очевидно не се страхуваше от мен, не очакваше да я грабна в юмрук и да изцедя живота от нея, усещаше, че край мен ще е в безопасност, и наистина беше.
Тогава си помислих, че може би трябва да прекарам живота си вдън гората, където ще бъда приеман от нейните обитатели. Щях да доближавам човешките селища само нощем, за да се снабдявам с храна, и то само докато се научех да се засищам от щедростта на дивата природа.
Ала дори тогава - толкова малък и без въобще да съм наясно какво представлявам - исках нещо повече от спокойствие и оцеляване. Чувствах, че съществуването ми има цел, която може да се осъществи единствено сред самите хора, тъй силно отблъсквани от мен. Усещах, че трябва да последвам своята съдба - макар и да не знаех каква е тя - в града, където отидох да живея скоро след това.
По-късно същата онази неделя, в удължаващите се лилави сенки на здрача, на километри от каменната маса, където бях обядвал, попаднах на паркинга за камиони и съзрях осемнайсетколесника, каращ покритите с платнища машини.
В тъмните утринни часове на понеделника за пръв път видях смущаващата марионетка на осветената витрина на антикварния магазин за играчки - опряла гръб в ръчно изработено дървено люлеещо се конче с чудноват дизайн. Смокингът й бе смачкан, краката - прегънати под странен ъгъл, ръцете - безжизнено отпуснати, а черните й очи с червени ивици в тях сякаш ме следяха, докато минавах по тротоара.
14
Вървях след гуинет, следвайки лъча от фенерчето й, по коридорите в по-малко посещаваната част на библиотеката. Попитах я:
- Откъде си? Имам предвид, преди да дойдеш в града.
- Родена съм тук.
Тя назова година и ден в началото на октомври и аз се спрях изненадан.
- Ти си на осемнайсет!
- Както ти казах вече.
- Да, но изглеждаш толкова по-млада, че не мислех...
Тя прикри с шепа фенерчето, за да пропуска съвсем мъничко светлина през пръстите й, колкото да не сме съвсем на тъмно, но и да не рискува да освети лицето ми, когато се обърна към мен.
- Не мислеше... какво?
- Аз съм на двайсет и шест, а ти си на осемнайсет. И двамата сме в този град от осемнайсет години.
- Кое му е забележителното на това?
Обясних й:
- Родена си на датата, когато пристигнах тук, промъкнал се в осемнайсетколесен камион, в първия час на този ден.
- И според теб е нещо повече от съвпадение?