Втората стая, също като другите, беше висока два метра и четиридесет сантиметра. Дебелите стени, подът и таванът бяха от армиран бетон, през който понякога преминаваха вибрации, но не и отчетливи звуци освен гореспоменатата музика.
Покрай прохода бяха опънати два хамака. Брезентът беше лесен за почистване с гъба, така за пране ми оставаше само одеялото.
Докато баща ми беше жив, в нощи, когато сънят ни убягваше, лежахме будни в тъмното или на запалена свещ и разговаряхме с часове. Обсъждахме малкото от света, което познавахме от първа ръка, природните чудеса, на които се любувахме в книги с цветни илюстрации, и значението на всичко това.
Тези бяха може би най-щастливите ми спомени, макар че имам толкова много щастливи
спомени, та не ми е лесно да предпочета едни пред други.
До задната стена между хамаците стоеше хладилник. Бащата на баща ми беше живял без това удобство.
Моят баща - самоук от книгите като мен - се беше обучил отлично в електротехниката и ремонта на електроуреди. Беше разглобил хладилника, свалил го беше от надземния свят и отново го беше сглобил.
Вляво от хладилника върху маса бяха подредени фурна с грил, котлон и глинен съд за готвене. Вдясно имаше лавици, които ми служеха като килер. Там държах съдовете и приборите си.
Хранех се добре и бях благодарен, че градът предоставя такова изобилие.
Когато бащата на баща ми открил това дълбоко разположено убежище, то вече разполагало с електрическо захранване и елементарен водопровод и канализация. Стаите обаче били необзаведени и нямало признаци да са обитавани по-рано.
Преди баща ми да ме открие сам-самичък и в непрестанно очакване да бъда убит, той и неговият баща правели всевъзможни предположения за предназначението на въпросните помещения. Най-вероятно ставало дума за противобомбено укритие - след като било разположено толкова дълбоко под улицата, скрито под много пластове бетон, които и многократни ядрени удари не биха разбили. Достъпът до него бе по обиколен маршрут и смъртоносната радиация, движеща се по права линия, не би могла да проникне тук.
При свалянето на монтажните винтове на контактите обаче върху металната пластина отдолу се виждаше името на производителя - компания, която според справките бе прекратила дейността си през 1933 година - дълго преди да съществува ядрена заплаха.
Освен това да се построи противобомбено укритие само за двама души в многомилионен град, бе нелогично.
В третото помещение, баня, също изцяло бетонно, не бе предвиден отдушник за изпаряване на влагата. Мивката върху стойка и ваната с крачета бяха с по два крана, макар топлата вода да стигаше само до приятно хладка, което пък предполагаше, че бойлерът, от който се черпи, е далеч оттук. Старинната тоалетна бе с поставено нависоко казанче, което изплакваше чинията при дръпване на висяща верижка.
Дали това помещение не бе замислено от някой високопоставен строителен магнат, разполагащ с властта да изтрие съществуването му от всички официални документи? Може той да е бил сексуален хищник с потенциал на убиец и да е създал изолираното скривалище, за да може необезпокоявано да замъква жени в него и да ги измъчва и убива, докато оживеният град далеч горе остава в неведение за писъците на жертвите.
Образът на инженер или архитект - сериен убиец, обаче не изглеждаше твърде правдоподобен. А и когато навремето бащата на баща ми открил това уютно убежище, нямало кървави петна или пък някакви други следи от убийство по гладките бетонови повърхности.
Във всеки случай в стаите не се усещаше зловеща атмосфера.
За живеещите на горната земя липсата на прозорци и голият бетон биха създали асоциация със затвор. Най-вероятно такова усещане би възникнало и у всеки, който смята, че начинът
на живот на обикновените хора не само превъзхожда нашия, а е и безалтернативен.
За мен обаче това беше моят рай и всеки път, когато го напусках - което се налагаше по ред причини, - животът ми бе изложен на риск. Ето защо бях развил остър усет за надвиснала заплаха. Тук такава нямаше. Това беше моят дом.
Както споменах по-рано, според мен съществува невидим свят, паралелен с нашия. Представям си, че ако има такова място, разделено от нас чрез мембрана, недоловима чрез петте ни сетива, в определени точки на континуума тази мембрана се издува около някаква миниатюрна част от въпросната друга реалност и я вкарва в нашата.
И ако и двата свята при създаването си са произлезли от един и същ любящ източник, иска ми се да вярвам, че подобни кътчета са осигурени тъкмо за хора като мен, отхвърлени от обществото не по тяхна вина, мразени и преследвани, хора, които имат отчаяна нужда от убежище.