Това бе единствената теория, която приемах. Не можех да променя онова, което бях, да стана по-приятен за онези, които се отдръпваха с отвращение от мен, не бях способен да водя друг живот освен отредения ми от природата. Моята теория ми даваше утеха. Не исках да обмислям други алтернативи. Имаше толкова много красиви неща в живота ми, че не бих рискувал да ги помрача с някакви идеи, които биха отровили съзнанието ми и биха ме лишили от упорито пазената ми радост.
Никога не излизах на открито по светло, не се осмелявах и по здрач. С редки изключения се качвах горе само след полунощ, когато повечето хора спяха, а останалите бяха вече полуунесени.
Черни удобни обувки, тъмни джинси и черен или тъмносин суитшърт с качулка бяха моят камуфлаж. Носех шал под суитшърта, преметнат така, че да мога да го дръпна до очите си, когато се наложеше да мина по някоя малка улица и много рядко по голям булевард, където някой можеше да ме срещне. С дрехите си се сдобивах от вехтошарски магазини. Обикновено прониквах там нощем по маршрут, който и плъховете биха избрали, ако бяха принудени да се прокрадват като мен.
Тъкмо така бях облечен в онзи декемврийски ден, когато животът ми щеше да се промени завинаги. Ако бяхте родени като мен, едва ли бихте очаквали в съществуванието ви да настъпи трайна промяна към по-добро. Ала дори да получех шанс да върна времето назад, пак бих постъпил по същия начин, независимо от последствията.
4
Наричах го свой баща, защото беше най-близкото до баща, което някога съм познавал. Не бяхме свързани биологично.
Според майка ми истинският ми баща обичал свободата повече, отколкото нея. Две седмици преди моето раждане си тръгнал и не се върнал повече. Най-вероятно бил заминал на далечно плаване или пък в някоя джунгла; бил човек, който не се спира на едно място; все пътувал, за да открие себе си, но вместо това окончателно се изгубил.
В нощта на моето раждане мощен вихър разтърсвал до основи малката къща, бушувал из гората и планината, разказваше тя. Бурният вятър свадливо виел над покрива, настойчиво напирал в прозорците, блъскал вратата, сякаш решен да проникне там, където съм се раждал аз.
Когато съм дошъл на белия свят, двайсетгодишната дъщеря на акушерката хукнала ужасена извън спалнята и разплакана потърсила убежище в кухнята.
Акушерката се опитала да ме задуши в чаршафа, ала майка ми, макар и изнемощяла от тежкото раждане, извадила револвер от чекмеджето на нощното шкафче и със заплахата, че ще го използва, ме спасила.
По-късно, във вече спокойното утро, видели, че всички птици са изчезнали, сякаш издухани от дърветата към краищата на континента. Върнали се чак след три дни: първо врабчетата и сойките, после гаргите и ястребите и накрая совите.
Акушерката и дъщеря й се съгласили да запазят тайната за моето идване на бял свят. От една страна, се боели да не бъдат обвинени в опит за убийство, от друга - можели да спят добре само ако забравели за моето съществуване. Обявили, че съм мъртвороден, и майка ми потвърдила думите им.
Живях осем години в планината в уютна къщурка, която се намираше в края на безлюден черен път. През цялото това време до следобеда на деня, в който си тръгнах оттам, не видях нито едно човешко същество освен благословената ми майчица.
Кръстосвах гората надлъж и шир на възраст, на която другите деца не биха помислили и за секунда да ги оставят в такава пустош. Ала аз притежавах голяма сила, невероятна интуиция, както и някакво родство с природата - сокът на растенията и кръвта на животните бяха в моята ДНК, - пък и майка ми беше по-спокойна, когато не й се мярках пред очите.
Сенчеста през деня и обляна в лунна светлина нощем, гората ми стана толкова добре позната, колкото собственото ми лице в огледалото.
Познавах сърните, катериците, различните птици, вълците, появяващи се изпод грациозните папрати и изчезващи пак там. Светът ми бе населен с пернати и космати създания, които летяха или пък препускаха на четири крака.
В гористата местност, в ливадите, които тя окръжаваше, а понякога и в нашия двор се случваше да видя ясноликите и мъгливите, както ги кръстих. Не знаех какво представляват те, но инстинктивно усещах, че скъпата ми майка никога не ги е виждала, тъй като въобще не ги споменаваше. Аз също си мълчах за тях, знаех, че това щеше да я разстрои и да я накара още повече да се тревожи за мен.