Впоследствие щях да срещна ясноликите и мъгливите и в града. Постепенно започнах да разбирам тяхната природа, както ще обясня по-късно.
Гората за мен не бе пущинак; чувствах я като собствена градина - успокояваща въпреки своята необятност и безкрайно загадъчна. Колкото повече се стремиш да опознаеш едно място, толкова по-тайнствено става то, ако човек иска да проникне в същността на нещата. През целия си живот съм се убеждавал в това.
Малко след осмия ми рожден ден майка ми пожела да си тръгна. Не можеше да спи в мое присъствие. Беше изгубила и апетит, поради което много отслабна. Искаше да напусна и близките околности - до известна степен поради факта, че моето родство с гората й напомняше, че самата тя не е добре дошла там като мен, но най-вече заради ловеца. Така че трябваше да си тръгна.
Не можех да я виня. Обичах я.
Майка ми положи много усилия да ме обикне и в някаква степен успя. Въпреки всичко обаче аз си оставах едно уникално бреме. Макар че винаги се чувствам щастлив (или поне не съм нещастен), направих я ужасно тъжна. Тъгата бавно я убиваше.
5
Повече от осемнайсет години по-късно в познатия и все пак загадъчен град настъпи онзи декември, който промени живота ми.
Когато излязох онази нощ - нарамил раница, защото възнамерявах да попълня хранителните си запаси, - взех две фенерчета. Едното държах в ръката си, а другото беше закачено за колана ми, в случай че първото откажеше. Пътят от жилището ми до метрополиса отгоре в по-голямата си част беше тъмен, каквито са много пътища в този живот, били те подземни или не, бетонни или не.
От стаята с хамаците тръгваше широк метър и петдесет и дълъг около трийсет метра коридор, който свършваше в гола стена. Протегнах се към нейния горен десен ъгъл, пъхнах показалеца си в дупка, която единствена нарушаваше гладкостта й, и натиснах отключващия бутон там. Трийсетсантиметровата плоча безшумно се извъртя върху чифт панти на лагери в горния и долния край, разположени на педя от левия ръб.
Полученият отвор бе метър и двайсет широк. След като прекрачих прага, масивната врата се извъртя обратно и се затвори и заключи зад мен.
Дори без светлина можех да се движа във втория коридор: два метра и четирийсет право напред, завой вляво и накрая три метра до хитро конструирана жалузна врата. От другата си страна тя изглеждаше като капак на вентилационна шахта.
Ослушвах се в тъмнината, ала между жалузите се усещаше едва доловим полъх, тъй бегъл, хладен и чист, като дъха на снежен човек, комуто чрез любов и вълшебство е дарен живот.
Във въздуха се носеше мирис на влажен бетон, на варта, флуоресцирала по стените в продължение на десетилетия. В този сектор от подземния свят никога не ми се беше случвало да подуша разлагащи се плъхове или гадна плесен, дето обилно се въдеше другаде.
Жалузната врата също бе снабдена със скрит механизъм за отключване и се затвори автоматично след мен.
Включих фенерчето и от мрака изплува отводнителна шахта, сякаш лъчът светлина я изряза в скала. Големият цилиндричен бетонен тунел изглеждаше достатъчно голям, та да спести на света повторение на Ноевия потоп.
Понякога през подобни тунели преминаваха екипи по поддръжката в електромобили. В момента обаче бях сам. През годините само няколко пъти бях зървал такива екипи от разстояние и още по-рядко ми се бе налагало спешно да бягам, за да не бъда забелязан от тях.
Сякаш сам се бях омагьосал и обрекъл на самота. Когато се движех под или над земята, хората обикновено се отвръщаха от мен и аз от тях тъкмо в мига, в който биха могли да ме зърнат.
Иначе отдавна вече щях да съм убит.
Последната дъждовна буря беше в края на октомври. Тунелът скучаеше засъхнал, осеян с всякакви дребни боклуци: пластмасови пликчета, празни кенчета от бира и безалкохолно, кутийки от закусвални за бързо хранене, чаши от „Старбъкс“, плетена ръкавица, бебешка обувчица, лъскав ревер на костюм - всички те довлечени с последния оттичащ се поток дъждовна вода.
Количеството на отпадъците не беше голямо. Можеше да вървя с километри, без да
настъпя нищо. От двете страни на канала обаче имаше издигнати на метър от пода пътеки за екипите по поддръжка, върху които надигналата се вода беше завлякла множество боклуци.
Периодически минавах през жалузни панели, по железни стълби, водещи към сервизни люкове в тавана и към по-малки разклонения, чието предназначение беше да отвеждат водата по време на буря.
В подземния лабиринт имаше и по-приятни за окото стари канали, изградени от тухли, камък или бетонни блокове - дело на майстори, горди със занаята си.