- Отведете коня, моля, - каза Лут - Но внимавайте с него, защото като се отдалечи малко от мен, може малко да се поразиграе.
Народът се разотиде. Лут методично изгаси ковачницата и започна да прибира инструментите си.
- Ако ще се връщаме в града, най-добре да тръгваме веднага. Някой от вас виждал ли е госпожица Гленда?
- Тук съм, - Гленда изникна от сенките - Трев, идете с Жу да ни запазите места на дилижанса. Трябва да си поговоря с господин Лут.
Когато те се отдалечиха, тя му съобщи:
- Милейди беше тук.
- Нищо чудно, - отвърна спокойно Лут, щраквайки закопчалките на кутията си с инструменти - Почти всички пътници минават от тук, а тя доста пътува.
- Защо избяга?
- Защото знаех, какво ще стане, - отговори Лут - Аз съм орк. Толкова.
- Но хората в дилижанса бяха на твоя страна, - изтъкна Гленда.
Лут закърши ръце и ноктите му, само за момент се удължиха.
- Ами после? - разпали се той - Ами ако нещо се оплеска? Всеки знае, че орките направо ти откъсват ръцете. Всеки знае, че орките направо ти откъсват главата. Всеки ги знае тези неща. Това не е на добре.
- Добре, тогава защо се връщаш? - поиска да знае Гленда.
- Защото ти и останалите сте добри и дойдохте след мен. Как бих могъл да откажа? Но това не променя онова, което всеки го знае.
- Но всеки пък като направиш свещ, всеки път като подковеш кон, ти променяш онова, което всеки знае, - възрази Гленда - Ти нали знаеш, че орките са били... - тя се позапъна - ... общо взето изкуствено направени?
- О, да, в книгата го пише.
Тя насмалко не избухна:
- Добре, тогава, а защо не ми каза?!
- Нима е важно? Каквито сме, такива сме си.
- Но няма нужда да бъдете! - развика се Гленда - Всеки знае, че троловете ядат хора и ги изплюват. Всеки знае, че джуджетата ти посичат краката. Но в същото време всеки знае, че онова, което всеки знае, не е вярно. А пък орките не са решили сами да станат такива. Това хората ще го разберат.
- Това ще е ужасно бреме.
- Аз ще помогна! - Гленда чак се шокира от бързината на отговора си и измънка по-тихо - Аз ще помогна.
Жаравата в огнището изпука гаснейки. Огънят в често използвана ковачница рядко изстива докрай. След малко Гленда промълви:
- Ти написа онова стихотворение вместо Трев, нали?
- Да, госпожице Гленда. Надявам се, че й е харесало.
Гленда реши, че ще е най-добре да подхване това полека-лека.
- Мисля, че ще е редно да ти кажа, че тя не разбра точно какво значат доста от думите. Трябваше, така да се каже, да й го преведа.
Не, че беше чак толкова трудно, припомни си тя. Повечето любовни стихотворения под накъдрените думи са си все едни и същи.
- А на теб хареса ли ти? - попита Лут.
- Беше прекрасно стихотворение, - възкликна Гленда.
- Написах го за теб, - Лут я погледна с едно изражение, което събираше ведно и в еднаква мяра страх и непокорство.
В този момент гаснещите въглени се поразгоряха. В крайна сметка ковачницата си има своя душа. И като че само това чакаха, отговорите се наредиха на опашка за езика на Гленда. Каквото и да сториш сега, ще е много важно, каза си тя. Ама невероятно, страшно важно. И да не вземеш да се чудиш сега, какво би сторила проклетата му слугиня Мери от някое от евтините романчета, които четеш, защото Мери е измислица на някоя с име подозрително приличащо на анаграма на някоя като теб. Мери не е истинска, ти обаче си.
- Най-добре да се качваме на дилижанса, - каза Лут вземайки си кутията.
Гленда нищо не можа да измисли и избухна в сълзи. И трябва да се каже, това не бяха изящните сълзи, с каквито щеше да плаче слугинята Мери, а изобилните, несекващи и размазани сълзи на жена, която плаче много рядко. Освен това, както се беше разподсмърчала, то май не бяха само сълзи. Но пък бяха истински. Слугинята Мери просто нямаше начин изобщо да се сравни с тях.
Така че, разбира се, точно Трев Младонадеждов трябваше да изникне от мрака и да каже:
- Викат че с’а шъ тръгваме... С вас двамата всичко наред ли е?
Лут погледна Гленда. Сълзите не могат да се върнат назад, но тя успя да ги компенсира с една усмивка:
- Убеден съм, че е точно така, - каза Лут.
Когато се пътува на бърз дилижанс, дори и през умерено топла есенна нощ, пътниците на покрива изпитват температури, от които могат да им замръзнат и вътрешностите. Затова там има кожени покривала и черги с най-разнообразна дебелина, възраст и миризма. Оцеляването беше възможно само ако се завиеш в колкото може по-голям пашкул, и по възможност до теб да има някой друг, защото двама души могат да се топлят по-добре отколкото сам човек. Теоретично погледнато, това би могло да доведе до разни такива, но поради коравостта на седалките и неравността на пътя подобни неща не бяха приоритетни за умовете на пътниците, петимни по-скоро за възглавници. Отгоре на всичко ръмеше.