- Така ли бе? Е, аз пък чух как ви прегазиха лобинците миналата седмица. Лобин Клаут! А секи знае, че тея са едни баби!
- Тъй ли било? Да ама Стейпъл Прав излезе от Тръшкалника предния ден! Да ви видя аз как шъ ви смачка той вас мътняци мръсни!
- Дъртия Стейпъл ли? Ха! Той размята сичко, вярно, ама на търчане не дига повече от волска кола! Ние шъ си го обикаляме на кръгчета...
Тиганът на Гленда рязко издрънча по железния плот.
- Я престанете и двамата! Тъкмо започвам почистваненто за деня и хич не искам ритни-топката да ми цапа хубавите повърхности, чувате ли ме? Ти, мойто момиче, чакай тук, а ти, Тревър Младонадеждов, да ми се пръждосваш в мазето си и си искам чинията измита и върната до утре вечер, иначе можеш да си крънкаш манджи от някоя друга, ясно ли е? И си прибери и приятелчето. Приятно ми беше да се срещнем, г-н Лут, но бих предпочела да те видя в по-добра компания.
Тя се позамисли. Лут изглеждаше толкова изоставен и объркан. Боговете да са ми на помощ, помисли си тя, пак се превръщам в майка ми.
- Не, чакай малко, - тя се наведе, отвори една от подгряващите пещи и извади друга голяма чиния. Уханието на печени ябълки изпълни кухнята – Това е за вас, г-н Лут с моите благопожелания. Трябва да позагладиш ребрата, че да не те отнесе вятърът. И не си давай труда да си го делиш с този нехранимайко, щото, питай когото щеш, той е един ненаситен муфтаджия. А сега имам да чистя и освен ако вие, момчета, не искате да помагате, марш от кухнята ми! А да, и тази чиния също я искам върната!
Трев сграбчи Лут за рамото:
- Айде, нали я чу к’во каза.
- Да, и не бих имал нищо против да помогна...
- Я идвай!
- Благодаря ви много, госпожице, - смотолеви Лут, докато го влачаха надолу по стълбите.
Гленда сгъна грижливо пешкира си за горещо докато ги гледаше как си отиват.
- Гоблини, - проговори замислено тя - Ти изобщо виждала ли си досега гоблин, Жу?
- К’во?
- Виждала ли си досега гоблин?
- Не’нъм.
- Мислиш ли, че той е гоблин?
- К’во?
- Г-н Лут. Той гоблин ли е, как мислиш? - каза колкото се може по-търпеливо Гленда.
- Е, ‘начи е тузарски гоблин. В смисъл кат’ го слушам ‘се едно чете книги и такова.
Такова уточнение, поне според Гленда, като за Жулиета практически си беше наблюдателност на ниво криминалистична експертиза. Тя се озърна и за своя най-голяма изненада установи, че Жулиета е седнала да чете нещо, или най-малкото да се вглежда съсредоточено в буквите.
- Какво е това дето си взела? - попита тя.
- Викат му „Ала-баламур”. Такова, за к‘во пра’ят важните личности.
Гленда надзърна над рамото на приятелката си, докато тя прелистваше страниците. Доколкото можеше да види тя, всичките важни личности споделяха една усмивка и носеха неподходящи за това време на годината дрехи.
- И какво ги прави важни? - поинтересува се тя - Само това, че са в списанието ли?
- Има и модни съвети, - засегна се Жулиета - Ето скив, казват, че хромо-медната микроризница е писъкът на сезона.
- Това е страницата за джуджета, - въздъхна Гленда - Айде, взимай си партакешите и ще те изпратя до вкъщи.
Жулиета все още четеше докато чакаха конския омнибус. Това внезапно увлечение по печатното слово разтревожи Гленда. Последното нещо, което тя искаше, беше в главата на приятелката и да влязат разни идеи. Вътре имаше толкова простор за тях да се блъскат натам насам и да причиняват поразии. Самата Гленда четеше едно от нейните евтини романчета, подвързано в страница от „Вестника”. Тя четеше така, както се хранят котките: крадешком, и само да посмее някой да забележи.
Когато впрягът се затътри към Кукличките, тя извади шалчето от чантата си и разсеяно го върза на китката си. Лично тя мразеше ритнитопковското насилие, но беше важно да принадлежиш към нещо. Да не принадлежиш към нищо, особено след голям мач, може да бъде вредно за здравето. Важно беше да показваш правилните цветове на твоята родна почва. Важно беше да се вписваш.
Кой знае защо тази мисъл незабавно пренасочи ума и към Лут. Колко странен беше той. Малко грозничък, ама много чист. Миришеше на сапун и изглеждаше толкова нервен. Имаше нещо в него...
Атмосферата във Всекинощната Стая се беше смразила като ледникова вода.
- Да не би да ни казвате, господин Стибънс, че би трябвало да участваме в игра за грубияни, побойници и гамени? - възмущаваше се Завеждащият катедра Неопределени Изследвания - Невъзможно!
- Малковероятно, да, но чак невъзможно? Не, - отвърна морно Пондър.
- Определено не е възможно! - включи се Старшият Дискусионен Наставник и кимна към Завеждащия катедра - Да се боричкаме с разни типове от самото дъно!