- Е, сещам се, как. Ъхъ, - ухили се Трев.
- Хубаво, - продължи Пепе - И какво, значи, знаеш за микроризницата?
- Ами, че не жули.
- Е, и още по някоя друга малка тайна си има... - рече Пепе - Както и да е, да си кажа право, не ми пука за магьосниците. Високомерна пасмина. Да, но това утре няма да е игра, а война. Да знаеш някакъв на име Анди? Анди Изцепков?
Сърцето на Трев трепна.
- Той па к’во общо има?
- Само подочух нещо, но ги знам аз такива като него какви са. Лорд Ветинари си направи, каквото му се искаше. Направо разби ритнитопката, да, но останаха всякакви остри парчетии, ако се сещаш за какво ти говоря.
- Стражата ще е там утре, - опита се да гледа на нещата оптимистично Трев.
- Какво чувам? Какво чувам? Уличен биткаджия да се радва, че Стражата ще е някъде си?
- Сума ти хора ще гледат.
- Ъхъ, какъв майтап само? - отвърна Пепе - А, нали знаеш, в тоя град е пълно с хора, дето ще гледат обезглавяване и ще вдигат дечицата си на рамене за да виждат по-добре. Та чуй значи сега, какво ще ти кажа. Изобщо няма да те наточвам за нищо, щото утре хич няма да ти трябва да виждаш нищо наточено. Ама ще ти дам нещо много по-добро от наточване. В края на краищата, нали ти си на Дейв Младонадеждов момчето.
- Аз не играя, - отсече Трев - Обещах на старото ми мамче.
- Обещал бил на старото си мамче? - Пепе изобщо не се опита да прикрие презрението в гласа си - И да не би да си мислиш, че това променя нещо? Че на теб на ръката ти има звезда, момчето ми. Ще играеш ти, и още как, та слушай сега, какво ще ти кажа. Ще дойдеш да ме потърсиш на задния вход на Гофна, извинявай, ама на джуджешки това звучи много по-добре, и някъде към полунощ ще ритнеш вратата. Ако искаш може и приятелче да си доведеш, гледай само, твойта кожа, да дойдеш.
- А що да ритам вратата? - учуди се Трев.
- Защото и двете ти ръце ще са заети с по едно шише от най-доброто бренди. Недей да ми благодариш. Не го правя заради тебе. Аз защитавам моите си инвестиции, които по случайност съвпадат със защитаването и на твоите. Бягай сега, момче. Да не закъснееш за тренировка. А мен какво ме прихваща? Проклетата ми гениалност, какво друго!
Като продължи нататък, Трев мерна по улиците още стражари. Поискаха ли, те можеха да са абсолютни копелета, но на Сам Ваймс не му трябват ченгета, които да не могат да се вслушват в улиците. Стражата беше на нокти.
Картър беше живял в мазето на майка си, докато тя не го даде под наем на едно джуджешко семейство, така че той се премести на тавана, който лете ставаше на пещ, а зиме на мразилник. Картър оцеляваше благодарение на изолиране на стените с пластове от „Лъкове и амуниции”, „Карфици от задния двор”, „Марки на месеца от Станли Ревач”, „Живот, Женички и Жартиери”, „Ежеседмичен полеви определител на големи” и „Резбарството днес”. И това беше само най-горният слой. Защитавайки се от природните стихии, той лепеше ли лепеше стари списания по по-големите фуги и пукнатини на тавана. Доколкото знаеше Трев, Картър никога не е изкарвал по повече от седмица с никое от увлеченията, за които би могло да се предположи по стъписващата му библиотека, с изключение може би на онова, свързано с плакатите от „Живот, Женички и Жартиери”.
Г-жа Картър му отвори вратата и му посочи стълбището с цялата сърдечност и гостоприемство, с които една майка би посрещнала зле влияещите на сина й негови улични приятелчета.
- Болен е, - съобщи му тя, сякаш това беше въпрос на чист интерес, а не на безпокойство.
Което, както излезе, беше доста посмекчило истината. Едното око на Картър беше станало на пъстроцветно мазало, а през лицето му се точеше гнойна рана[53]. Трев разбра това само след някое време, защото Картър все му викаше да се разкара, обаче паянтовата врата беше вързана с канап, така че след лек напън на Тревовото рамо, тя лесно поддаде.
Момъкът се сви на невъобразимо ужасния си креват, сякаш очакваше, че ще го бият. Трев не харесваше Картър. Никой не харесваше Картър. То да го харесваш беше просто невъзможно. Даже г-жа Картър, която на теория трябваше да изпитва някакава хладка симпатия към синчето си, не харесваше Картър. Той беше някак си фундаментално несимпатичен. Колкото и да е тъжно, но Картър, пърдящ или не, беше изумителен пример за харизняма. За ден два може да си е наред, а после някоя отчайващо тъпа забележка или неуместна шегичка или друга някаква издънка ще развалят всичко. Трев обаче се разбираше с него, виждайки в негово лице, кой знае, може би онова, което Трев би могъл да бъде, ако не беше, собствено, Трев. Може пък във всеки пич да имаше по нещичко от Картър Пръдльото в някой момент от живота му, замисли се той, да, но при Картър то не беше нещичко, а всичко.