- А ако търсиш онова, твоето, тъпото маце, ей я там отзад с дебеланата. Ама честно, ти к’во си помисли за мен, а?
- Нищо, докато не взе да изтърсиш точно това, - отговори Трев - А сега си мисля туй онуй.
- Много поздрави от мен на орка, - подметна Анди - Язък, че е последният.
И те си тръгнаха, но Трев достатъчно пъргаво отскочи и Г-жа Аткинсън не успя да го покоси по крака с бастуна си.
Да намеря Жулиета. Да намеря Лут. Да намеря Гленда. Да си намеря билет за Четирите Хикса.
Трев никога не се беше бил. Не и истински. Е, като беше по-малък, няколко пъти се беше замесвал в разни тупаници, а щеше да е лоша политика да не е сред останалите хлапета с някакво импровизирано оръжие в ръка. Толкова го биваше да се прави, че е навсякъде, да крещи до скъсване и да се втурва все в най-големия гъчканак, но така, че винаги да се разминава със същинския екшън. Можеше ли сега да изприпка в Стражата и да им каже, че... Анди е ръсел заплахи, що ли? Ами че Анди винаги ръси заплахи. Когато в Мелето станеше беля, както ставаше, ако две банди се случеше да влязат в съприкосновение, за Трев винаги имаше цял шубрак от крака, а веднъж, в особено отчаян момент и множество рамене, откъдето Трев да се изнесе... Чакай, къде му е умът? Той нали няма да е там. Нали няма да играе. Нали беше обещал на старото си мамче. Всички знаят, че е обещал на старото си мамче. На него може и да му се играе, но старото му мамче нямаше да одобри това. Все едно старото му мамче му беше написала извинителна бележка: „Скъпи Анди, моля те, недей да колиш Тревър днес, щото той обеща да не играе.”
Той премигна за да отмете усещането за метнат срещу му нож и чу гласа на Лут:
- О да, чувал съм за „Ала-баламур”.
А ето ги Гленда и Жулиета, и Лут, а с него Жулиета, както и една леко озадачена госпожица с тефтерче и Жулиета. А освен тях там беше и Жулиета, но това беше трудно да се забележи поради присъствието на Жулиета.
- Тя казва, че искала да вземе интервю, - поясни Гленда, която явно беше издебнала журналистката - Казва се г-ца...
- Розичка, - поде девойката - Всички говорят само за вас, господин Лут. Може ли да ви задам няколко въпроса? Моля ви, нашите читатели са много съвременни.
- Да?[56] - успя накрая да продума той.
- Какво е усещането да сте орк, господин Лут?
- Не съм сигурен. Какво е усещането да сте човек? - отвърна Лут.
- Опитът ви като орк повлиял ли е на начина, по който ще играете ритнитопка?
- В отбора аз съм само резерва. Ролята ми е чисто треньорска. А, в отговор на вашия въпрос, не съм сигурен, доколкото не съм имал досега достатъчно опит като орк.
- Но дали ще посъветвате играчите да откъснат главите на съперника? - изкиска се момичето.
Гленда отвори уста, но Лут отговори най-сериозно:
- Не, това е против правилата.
- Чух, че ви смятат за много добър треньор. Ще споделите ли вашето мнение, защо?
Независимо от пословичната малоумност на този въпрос, Лут изглежда се замисли дълбоко.
- В това отношение следва да се вземат предвид вероятностните хоризонти, - започна бавно той - E Pluribus Unum, тоест множеството превръщащо се в единство, обаче от друга страна също така може да се каже и: единство преминаващо в множество: Ex uno multi, и съответно, както посочва в „Еманацията на битието” фон Слис, при по-задълбочено разглеждане, в действителност може да се окаже само различен облик на множествеността.
Гленда се вгледа в лицето на госпожицата. Изражението й беше застинало, също както и моливът й. Лут се усмихна на някаква своя мисъл и продължи:
- Нека визираме това в светлината, собствено, на скорострелната топка. Възможно е и да знаем, откъде е потеглила тя, но точното местоположение на крайната и дестинация е постоянно променлива загадка, дори приложено само в четириизмерно пространство. В тази връзка е и екзистенциалният въпрос изправен пред стрелеца, доколкото той е едновременно субект и обект на стелбата. Докато топката е в полет, всички възможности са неумолимо взаимосвързани, или, както се изрази в „Das Nichts des Wissens” хер Резервирен: „Ich kann mich nicht genau erinnern, aber es war so etwas wie eine Vanillehaltige sьsse Nachspeisenbeigabe,”[57] въпреки че, според мен, той по това време е бил под въздействието на някакъв медикамент. Но кой въздейства върху играта и кой е под въздействие? Като се има предвид, че решението може да бъде достигнато единствено посредством концептуална манифестация при използването на, ако мога да се изразя така, специфично възприятие на трансфинитното пространство, е съвършено очевидно, че възможностите включват и варианта, топката да бъде едновременно навскъде или да се окаже, че изобщо не е бил отправен удар. Моята задача като треньор е да редуцирам този метафизичен излишък и, съответно, да предложа на момчетата ми приемлива парадигма, като например, евентуално, следната: „бий яко посредата, бе мой човек, та поне ако вратарят спаси, сериозно да го изпотиш”. Разбирате ли, там е работата, че ритнитопката не се ограничава до ритнитопката. Тук имаме най-възхитителната многоизмерна философия основаваща се върху светогледа разработен от доктор Маспиндер в „Das Meer der Unvermeidlichkeit”[58]. Но тук, сигурен съм, ще възразите, че съществуват системи като 4-4-2 или дори 4-1-2-1-2, нали? Ще ви отговоря, че фактически единствената система е само-едно, иначе казано като-един. Обичайно се казва, че в отбора има единадесет играчи, но това е само за постигане на съответствие с немощта на възприятието ни. В действителност играчът е само един, следователно, - той закратко се засмя - ако бих могъл да си позволя да перифразирам сетненцията от „Портите на измамата”: не е важно дали печелиш или губиш, стига да вкараш повече голове отколкото съперникът.