- Да, сър, - израпортува г-н Праскин.
- Муструм? - подсети многозначително бившият Декан.
- Да бе, да, хубаво, - изръмжа Ридкъли - Паднало ти е сега и гледаш да се поперчиш, нали? Хайде да почваме.
- Господа, моля ви, постройте отборите си за изпълнение на Националния Химн. Господин Стибънс, предполагам, че сте намерили мегафона, благодаря ви много, - той вдигна фунията пред устата си и изкрещя през нея - Дами и господа, на крака за Националния Химн.
Пеенето на Националния Химн никога не е излизало стройно, поради усещането на добрите граждани на Анкх-Морпорк, че не е патриотично да пееш песни за туй, колко си патриотичен, въз основа на възгледа, че ако някой пее, колко е патриотичен, значи или замисля нещо лошо или е Държавният Глава[60]. Този ден допълнителен проблем представляваше акустиката на арената, която беше прекалено добра, което допълнително се усложняваше от факта, че скоростта на звука в единия край на стадиона лекичко излизаше от ритъм с този от другия край - недостатък допълнително влошен от опитите на народа от двете страни да наваксат разликата.
Тези акустични аномалии не бяха от особено значение, ако си застанал до Муструм Ридкъли, понеже Архиканцлерът беше един от онези джентълмени, които го пеят красиво, отчетливо и много, ама много гръмогласно.
- „Щом пръдне дракон и хипопотам пропее, сърцето ми за Анкх-Морпорк милее”, - запя той.
За своя изненада Трев забеляза, че Лут е застанал мирно по струнка. Устата на самия Трев караше на автопилот, а очите му оглеждаха гордия строй на Анкх-Морпорк Юнайтед. Петдесет на петдесет, мислеше си той. Половината свестни ритачи, другата половина - Анди и неговите аверчета. Погледът му фиксира Анди, точно като си помисли това и Анди го озари с една усмивчица и го посочи закратко с пръст. Аз обаче нали, заради старото ми мамче, не играя, помисли си Трев. Той сведе поглед към дланта си и се увери, че там няма никаква звезда, това беше сто на сто. То и без друго, продължи да си мисли той, взирайки се в противниците, ако всичко се оплеска, нали в крайна сметка съдията е магьосник.
- „Не се хвалете с войнска гмеж, ний храбро ще ви бием с кеш”, - ревеше публиката в най-разнообразно темпо и тоналности.
Все пак наистина, вървяха мислите на Трев, той нали няма да изключи собствената си магия, нали?
- „Чии са ваште шлемове, чии са ваште гащи?”
Все пак наистина, той нали няма да вземе да се прецака така, нали? Единственият, който може да спре шибанията, ако нещата се оплескат, няма да се мине така, нали?
- „Чии са генералите ви? Всичките са наши!”
Да, точно това е сторил! Ей сега го направи!
- „Морпоркия! Морпоркия! Света владееш ти.”
Трев изкрещя в опит да заглуши надигащата се в него паника. Направи го, нали всички го видяхме! Нали жезълът му е също на терена, където не може да прави магии. Той хвърли един поглед на Анди и Анди му кимна. Да, и той я схвана тая работа.
- „На едро ще ви купим. Врагът ще ни плати.”
В равнините Сто се счита, че само негодниците знаят втория куплет на националния си химн, защото всеки, похабил времето си да го зубри, няма как да няма някоя проклетия на ум. Поради това вторият куплет на Анкх-Морпоркския химн беше нарочно съчинен така, че да съдържа предимно „на-на-на”, тук таме с по някоя по-нормална дума отчаяно задържаща се на повърхността, тъй като вторият куплет и без друго ще си звучи така. Трев го слушаше с дори повече агония от обикновено.
Но всички заедно се включиха в бодър унисон за последния стих, който го знаеха всички: