- Имам едно скромно предложение и се чудя, дали няма да ме изслушате, господин рефер. Въпреки, че ние в Невиждания Университет сме абсолютни новаци, все пак имахме доста повече време да схванем чалъмите на новата ритнитопка отколкото настоящите ни съперници. Следователно, предлагам да им подарим един от нашите голове, - каза Ридкъли.
- Не може така, сър! - възрази Пондър.
- Защо, да не би да е против правилата? - тонът на Ридкъли стана някак по-дълбок и значително по-помпозен - Запитайте се, дали спортсменството, добронамереността и щедростта са против правилата, моля?
Към края на това изречение гласът му можеше да се чуе почти до самия края на стадиона.
- Е, разбира се, че няма правило срещу това, сър. Няма също така и правило, забраняващо да си простираш прането посред срещата, и това е така, защото на никого няма да му скимне да го прави.
- Хубаво. Господин Праскин? Един от нашите голове вече е ваш. Вече сме, така да се каже, наравно.
Праскин се озърна слисан към съотборниците си.
- Ами, ъ, ако настоявате, сър.
- И през ум няма да ми дойде да приема „не” за отговор, - рече сърдечно Ридкъли.
- Какво за всички богове го накара да стори това? - зачуди се редакторът на „Вестника”, когато до него дотърча задъханият носител на известието.
- Това беше много щедър жест.
- Защо беше това? - поиска да знае Пондър.
- Аз съм безхитростна душа, Стибънс. Щедър без да гледам за последствия, такъв съм си. Да не съм аз виновен, че те не знаят, че ги превъзхождаме, така че това ще ги гложди до края на срещата.
- Доста... хитро, сър.
- Да, нали? Много съм горд с това нещо. Я, пак ние вкарваме топката в игра. Нищо чудно, че този спорт е толкова популярен.
- Това беше забележителен психологически ход, - изкоментира Лут, докато се връщаха с Трев към страничната линия - Вероятно донякъде жесток, но умен.
Трев си замълча. Свирката пронзително възвести подновяването на играта, незабавно последвано от крясъка на съдията:
- От малко градушка глава не боли, бе недорасляк, а пък е здравословно и ще те закали.
- Това е магия, - сепна се Трев - Нали не трябваше да я има?
- Не, - поправи го иззад гърба му Пондър Стибънс - Това е просто обладаност.
- Да, играта опира изцяло до обладанието, господин Трев, - посочи Лут.
Трев пак вдигна поглед към трибуните. Ето я сияйната фигурка на Жулиета, само на няколко стъпки от самия Ветинари, обградена от Гленда и Пепе. Та тя е направо богиня. Няма как да стане, нали? - помисли си той. Тя и някакво си момче от свещоливницата.
Няма начин. Не и сега.
И тогава Бенго изкрещя и като че всички гласове на стадиона се сляха в едно всеобщо „ООООООУ!”
И пак изсвири свирката.
- Какво се случи, сър? - попита помощникът на редактора.
- Не съм съвсем сигурен. Пак подадоха топката на Макарона и той се сблъска с двама играчи на Юнайтед и всички изпопадаха.
Лут, пръв стигнал до падналия Макарона вдигна към Трев мрачен поглед:
- Разместени са и двете колянни капачки. Ще ни трябват двама души да го отнесат до Лейди Сибил.
Бившият Декан огледа строго насъбралите се ринтитопковци и запита ръсейки капчици пот от брадичката си:
- Е, какво стана тук, господин Изцепков?
Анди моментално вдигна пръсти до перчема си и израпортува:
- Ами, сър, аз тъкмо се бях насочил към Господин Макарона за съобразно с правилата единоборство и изобщо не забелязах, че на Джими Лъжицата тук му е дошла точно същата идея и че идва на скорост от другата страна, та изведнъж сичките се озовахме по гъз, прощавайте за клачския.
Трев го изгледа на кръв. Изразът на лицето на Анди не прикриваше нищо. Той лъжеше. Ясно си беше, че лъжеше. Той знаеше, че всички останали знаят, че той лъже, но на него не му пукаше. Фактически той доста се наслаждаваше на ситуацията. Обувките му бяха достатъчно тежки да държат на котва цял кораб.
- Ама те го смляха на сандвич, сър, - оплака се пред рефера Трев.
- Имате ли някакво доказателство за нарушение, млади момко?
- Е, нали виждате, как го прецакаха човека.
- Да, но бихте ли могли да приведете конкретни доказателства за преднамереност?
Трев се ококори, докато Лут не му подсказа шепнешком:
- Можеш ли да докажеш, че са го нагласили?
- Някой може ли? - огледа играчите съдията.
Е, никой не можа. Трев се зачуди, колцина ли щяха да промогат, ако Анди не стоеше право пред очите им, невинен като акула.
- Аз съм съдията, господа, следователно мога да отсъдя само това, което лично съм видял, а аз не видях нищо.
- Да, щото те се погрижиха да е така, - избухна Трев - Чуйте само публиката. Те сичките го видяха!