С ръгане на лакти и ритане тя си проби път до вратата точно когато бананът биде консумиран на една хапка и й остана само да застане задъхана пред Библиотекаря. Той и се усмихна широко, погледна я за миг замислено и се просна по гръб.
Високо в ложата си лейди Марголота се обърна към Ветинари:
- Това част от играта ли е?
- Боя се, че не, - отговори той.
Милейди се прозя:
- Е, най-малкото разсейва малко скуката. Те прекараха повече време в препирни, отколкото в игра.
Ветинари се усмихна:
- Да, мадам. Изглежда, че и в ритнитопката е като в дипломацията: кратки периоди на бой, последвани от продължителни преговори.
Гленда ръчна Библиотекаря:
- Ехей? Добре ли сте? - и тъй-като от него не се чуваше друго освен хъхрене, тя събра длани пред устата си и извика - Тук има пострадал човек... ъ разумно същество!
Под нов потоп от освирквания и, понеже това беше Анкх-Морпорк, също и радостни възгласи, подвижната комисия, в каквато се беше превърнала срещата, се забърза към вратата на Академик Невиждан.
- Някой му хвърли банан и аз видях кой беше и мисля, че бананът е отровен, - съобщи им Гленда на един дъх.
- Дишането му е много тежко, - отбеляза Ридкъли, която забележка беше излишна, понеже от хъхренето на Библиотекаря се тресеше цялата врата.
Той клекна и опря ухо на гръдния му кош.
- Не мисля, че е бил отровен, - произнесе се той.
- Как така, г-н Архиканцлер? - възрази Пондър.
- Защото ако някой е отровил нашия Библиотекар, - обясни Ридкъли - тогава, въпреки че по природа аз не съм отмъстителен човек, ще се погрижа университетът да преследва и залови отровителя посредством всички достъпни тавмични, мистични и окултни средства и да направи остатъка от живота му не само толкова ужасен, колкото той може да си представи, а толкова ужасен, колкото аз мога да си представя. И можете да разчитате, господа, че аз вече започнах да работя по случая.
Пондър се огледа за Ринсуинд:
- Професор Ринсуинд. Вие нали бяхте, искам да кажа, и сега сте негов приятел, не бихте ли бръкнали с пръсти в гърлото му или нещо такова?
- А, не, - отказа Ринсуинд - Много съм си привързан към пръстите си и предпочитам те да си останат все така привързани към мен.
Ропотът от стадиона се усилваше. Те бяха тук да гледат ритнитопка, а не дебат.
- Но доктор Лоун е още тук, - предложи Ринсуинд - Той нали си вади хляба като бърка с пръсти в какво ли не. Знае му цаката.
- Ах, да, - съгласи се реферът - Може би ще можем да го обременим с още един пациент, - той се обърна към Ридкъли - Трябва да вкарате в игра другата си резерва.
- Това ще да е Тревър Младонадеждов, - каза Архиканцлерът.
- Не! - изстена Трев - Аз обещах на старото ми мамче.
- Аз пък си мислех, че си част от отбора? - укори го Ридкъли.
- Е, да де, да, сър, ама по-скоро... помощ тук, помощ там, такива неща... Обещах на старото ми мамче, сър, след като Тате умря. Знам, че съм в списъка, но кой можеше да очаква, че всичко ще се обърне така?
Ридкъли изви очи към небето:
- Е, като гледам, господа, не може да искаш от един мъж да наруши обещание дадено на старото му мамче. Това би било престъпление по-гнусно и от убийство. Ще се наложи да играем с човек по-малко. Явно ще трябва да минем с каквото можем.
А горе в паянтовата си кабинка редакторът на „Вестника” взе бележника си и заяви:
- Слизам долу. Да вися тук е просто смехотворно.
- Слизате на терена ли, сър?
- Да. Там, най-малкото, ще мога да виждам, какво се случва.
- Съдията надали ще ви разреши, сър!
- Как така няма да играеш, Трев? - вразумяваше го Гленда.
- Нали ти казах! Колко пъти трябва да го повтарям? Обещах на старото ми мамче!
- Но ти си в отбора, Трев.
- Обещах на старото ми мамче!
- Да, но съм сигурна, че тя ще разбере.
- Лесно ти е на тебе да го кажеш. Да ама никой не знае със сигурност.
- Не бъдете толкова сигурни, - намеси се бодро един глас.
- О, здравейте, доктор Хикс, - поздрави Гленда.
- Случайно дочух разговора ви и, стига само господин Младонадеждов да ми съобщи, къде е погребана майка му и ако реферът ни отпусне мъничко време в аванс, със сигурност ще може да се уреди...
- Да не си посмял да ръгаш лопати по старото ми мамче! - изкряска Трев целият в сълзи.
- Сигурна съм, че всички те разбираме, Трев, - увещаваше го Гленда - Винаги е много трудно със старите мамчета, - и тя добави без да помисли - А мисля, че и Жулиета ще те разбере.
Тя го хвана за ръка и го завлече накъм полето. Трев беше прав. Всичко се оплеска. Бодрата увереност от началото на срещата се изпаряваше.