- Не думай.
- Чуй само, - кимна Гленда - Да, мисля че си прав. Трябва да се измъкнеш от тук.
- Аз ли? Никакъв шанс.
- Но може да сториш нещо полезно и да изведеш Жулиета от тук. Закарай я чак до Ваймсчо и неговата пасмина. На бас, че чакат точно оттатък портала. Давай веднага, докато все още можеш да слезеш с нея по стъпалата. Няма да имаш пак тоя шанс щом веднъж подновят играта.
Когато той тръгна, Гленда отиде необезпокоявана от никого по тъч-линията до местенцето, където д-р Лоун бдеше над пациентите си.
- Нали знаете онази малка чанта, дето си я донесохте, сър?
- Да?
- Мисля, че ще ви трябва по-голяма чанта. Как е професор Макарона?
Професорът лежеше по гръб, вперил поглед в небесата с израз на отнесено блаженство.
- Доста лесно се оправих с него, - каза докторът - Скоро няма да играе пак. Дадох му мъничко нещо, от което да му е хубаво. Поправка, дадох му множко нещо, от което да му е хубаво.
- А Библиотекаря?
- Е, за него ми трябваха двама момци да ми помогнат да го обърнем с главата надолу, и като заповръща, няма спиране. Повръща като папагал.[64] Още е съвсем капнал, но мисля, че ще се оправи.
- Не трябваше да става така, разбирате ли, - спомена Гленда от чувство, че трябва да защити някак цялата тази мътна и кървава.
- Обикновено не трябва, - отвърна докторът.
Те се извърнаха, когато шумът от близката тълпа се промени. Жулиета слизаше в пълен блясък по стълбите. Тишина я следваше като безнадеждно влюбено куче. След тишината вървеше Пепе и надеждната грамада на Мадам Фашкие, от която можеше да стане успешна барикада, ако Хипопотамодрумът заври като адски казан. Трев, мъкнещ се подире им, в сравнение с тях приличаше на странична мисъл.
- Хайде де, миличка, какво има? - заговори Пепе.
- Нема па да ходя, - отсече Жулиета - щом Трев е тука. Без Трев никъде не мърдам. Пепе вика, че той шъ спаси мача.
- Какво си бил казал? - наежи се Гленда.
- Той ще го спаси, - подмигна и Пепе - В ръката му има звезда. Искаш ли да го видиш как побеждава, малката?
- На къде биете, а? - попита ядно Трев.
- О, аз нали съм нещо като чудотворец. Или може би съм фея кръстница, - Пепе обгърна с жест арената - Виждате ли ги всичките тези? Предците им са виели от възторг пред гледката, как мъже се избиват взаимно или как зверове разкъсват на мръвки свестни хорица. Мъже с копия биещи се срещу мъже с мрежи и други такива гнусни мръсотии.
- А сега през неделя правят тук разпродажби направо от каруцата, - допълни Гленда.
- Винаги си е било същото, - продължаваше Пепе - Едно единствено огромно същество. Не може да умре. Поколения наред то вика и кряска, обича и мрази и никой не може да го опитоми, никой не може да го спре. И специално заради вас, госпожице, и заради благото на господин Трев, аз сега ще му подхвърля на този звяр един кокал. Един момент, моля.
Гъвкавият му, леко паякообразен силует изчезна някъде нагоре по стъпалата, точно когато дойде съдийският сигнал. Гленда зърна как блюстител Нобс нанася удар, но Ридкъли беше сбъркал, като си е мислел, че мъж едър като самия него ще бъде и също толкова умен. И ето, старата комбинация се повтори. Юнайтед подеха поредната си масирана атака, старите мъжки момчета се разстъпиха пред напредващата срещу Лут войска на Анди. Ударът го уцели в гърдите, вдигна го и го запрати в мрежата. Разнесе се свирка, последвана от „Не пипай това, бе хлапе, че не знаеш къде е било!”, последвано от „Много извинявайте за това, ама наистина, не знам как става”, което от своя страна беше последвано от ... абсолютна тишина.
Наруши я един отначало самотен глас:
- Младонадеждов. Младонадеждов. Младонадеждов.
Викът започна откъм мястото, накъдето беше отишъл Пепе.
Звярът забрави думата „Орк”, но определено помнеше името „Младонадеждов”, име, което толкова често е било в устата му, име, на което чудовището беше донесло и живота и смъртта, име равнозначно с ритнитопката, самото сърце на звяра. А тук, на тази размирна арена, това име беше мощно заклинание. „Младонадеждов! Младонадеждов! Младонадеждов!” Надали имаше мъж над ранна младежка възраст, който да не го беше виждал. Той беше легенда. Дори след като минаха толкова години, това име преодоляваше преградите на всякакви други привързаности. Това беше име, което човек разказваше на внуците си. За това, как е лежал потънал в кърви, и как може би си потопил кърпичка в кръвта му и си я запазил като сувенир.
- Младонадеждов, - подгласяше баритонът на Мадам Фашкие.
- Младонадеждов, - прошепна Гленда и продължи - Младонадеждов!
От нейното място се виждаше малката фигурка бързаща покрай трибуните, а скандирането я следваше като вълна.