Леглото на Жулиета Столоп е било рекламирано на майка и като точно каквото трябва на една принцеса и, общо взето, прилича на леглото на Архиканцлера, макар че е почти във всяко отношение по-малко, доколкото се състои от няколко перденца от газ обкръжаващи едно много тясно и много евтино легълце. Майка и понастоящем е мъртва. За това може да се съди по факта, че когато леглото се строши под тежестта на растящото момиче, някой го беше подпрял с каси за бира. Една майка би се погрижила най-малкото те, както и всичко останало в стаята, да бъдат боядисани в розово и на мънички коронки.
Г-н Лут беше на седем години, когато за пръв път разбра, че спането, поне за някои хора, включвало и специална мебел.
Два часа през нощта. Наситена тишина цареше из древните коридори и вестибюли на Невиждания Университет. Тишина в Библиотеката; тишина в залите. Толкова много тишина, че можеше да се чуе. Където и да отидеше, тя натъпкваше ушите с невидима вата.
Пльонг!
Тихият звук отлетя, миг от течно злато посред стигийската тишина.
И над стъпалата пак се възцари тишина, докато не я прекъсна шушненето на официалните меки чехли с дебели подметки на Смиймс – Просто Момче за Свещите, който си правеше обиколката през дългата нощ от свещник на свещник, заменяйки свещите с нови от официалната си кошница. Тази нощ му помагаше (въпреки че, ако се съди по това, как той от време на време изсумтяваше, не му се помагаше достатъчно) един оклепвач.
Наричаше се Просто Момче за Свещите, защото така бе отбелязана длъжността му в университетските документи още от времето, когато е била създадена преди почти две хиляди години. Поддържането на свещниците, фенерите и, не на последно място, на големите канделабри пълни със свещи беше една никога не свършваща работа. Фактически това беше най-важната работа в тази сграда, ако питаха Просто Момчето за Свещите. Е, ако го притиснеха, Смиймс би признал, че тук имаше и едни хора с островърхи шапки, да но те идваха и си отиваха и най-вече само се пречкаха. В Невиждания Университет нямаше много много прозорци и без Просто Момчето за Свещите и посред бял ден пак щеше да е тъмно. Че магьосниците биха могли просто да излязат и да си намерят в прииждащите в града тълпи още някой, способен да се катери по стълби с джобове пълни със свещи, такава мисъл изобщо не му беше хрумвала. Той беше незаменим, също като всяко друго Просто Момче за Свещите преди него.
А сега точно зад него се чу дрънченето от разгъването на официалната сгъваема стълба. Той се извърна рязко.
- Оправи я тая проклетия бе! – изсъска той.
- Съжалявам, майсторе! – извини се временният му чирак, мъчейки се да обуздае изплъзващото се, пръстосмазващо чудовище, в каквото се превръща всяка сгъваема стълба намери ли повод, а често и без какъвто и да е повод.
- И го спри тоя шум! – изрева Смиймс – Искаш ли до края на живота си да си все оклепвач?
- Фактически много ми харесва да съм оклепвач, сър...
- Ха! Недостигът на амбиции е проклятието на трудовите маси! Айде де, дай ми я!
Просто Момчето за Свещите посегна към стълбата точно когато нещастният му помощник я затваряше.
- Извинявайте за това, сър...
- Винаги ще се намери място за още някой в свещоливницата, нали знаеш, - спомена Смиймс ближейки кокалчетата на пръстите си.
- Напълно, сър.
Просто Момчето за Свещите зяпна кръглото сиво безхитростно лице. В него имаше нещо непоколебимо дружелюбно, което беше доста смущаващо, особено ако знаеш, какво точно гледаш. А той знаеше, какво е то, о да, но не и как се нарича.
- Та как ти беше името? Не мога да помня имената на всекиго.
- Лут, господин Смиймс. С „т” накрая.
- Мислиш ли, че това „т” помага много-много, а Лут?
- Всъщност не, сър.
- Къде е тоя Трев? Трябваше да е тук тая нощ.
- Много е болен, сър. Помоли ме да го отменя.
Просто Момчето за Свещите изсумтя.
- За да работиш над стъпалата, трябва да изглеждаш свястно, Луд!
- Лут, сър. Извинявайте, сър. По рождение не изглеждам свястно, сър.
- Е, добре де, тук поне няма кой да те види сега, - склони Смиймс – Хубаво значи, следвай ме и се опитай да не изглеждаш чак толкова... добре де, просто се опитай да не изглеждаш.
- Да, майсторе, но мисля, че...
- Не ти се плаща да мислиш, млади... момко.
- Ще се постарая да не го правя, майсторе.
Две минути по-късно Смиймс се изправи пред Императора, придружен от подобаващо изумения Лут.