- Вижте ги, - той махна с ръка към каменните фигурки - строени и готови за безкрайни сражения по прищявката на играчите. Те се бият, падат и не могат да избягат, защото ги подкарват с бичове, а те не знаят друго освен бичове, да убиват или да бъдат убити. Мрак пред тях, мрак зад тях, мрак и бичове в главите им. Но какво ще стане, ако извадим един от тях от играта, ако се погрижим за него, преди това да са сторили бичовете и да го поставим някъде, където няма бичове? Едно същество. Едно единствено същество. Бихте ли им отказал този шанс?
- Обесил си трима души за последната седмица, - спомена Ридкъли без да знае защо.
- Те си имаха своите шансове. И ги използваха за да убиват, че и по-лошо. Всичко което имаме, са шансове. Нямаме благословии. Той пък е бил прикован за наковалня през първите си седем години. И той трябва да получи своя шанс, не мислите ли?
Изведнъж Ветинари отново се усмихна.
- Но нека не ставаме толкова мрачни. Предпочитам да гледам в перспектива как вие ни въвеждате в нов век на бодри, здравословни упражнения в най-добрата традиция на спортния дух. Точно така, традицията ще е на ваша страна тук, не се и съмнявам. Моля ви, не ми позволявайте да се натрапвам повече във вашето време.
Ридкъли гаврътна шерито. Което поне беше пивко.
Пътят пеш от двореца до Невиждания Университет е кратък, доколкото седалищата на властта обичат да се държат взаимно под око.
Ридкъли си вървеше през тълпите от време на време кимайки към хора, които познаваше, което в тази част на града значеше практически на всекиго.
Тролове, мислеше си той, с троловете се спогаждаме, сега, като се сещат да гледат върху какво стъпват. Имаме ги в Стражата и така нанатък. Съвсем свестни типове, освен някой друг келеш, каквито, боговете са ми свидетели, ги има навсякъде. Ами джуджетата? Тук са от векове. Може и да са малко мъчни, а и са стиснати като патешки задник.. тук той поспря и редактира последния израз на „пазарят се здраво”. Но, както и да е, винаги знаеш с какво имаш работа, като се опре до тях, а пък и са нисички, което си е успокоително, стига да знаеш какви ги вършат там долу. А вампирите? Добре де, Юбервалдската Въздържателска Лига върши работа. А и според сведенията от улиците, или така да се каже, от криптите или както и да се казва, те следяли своите си. Всеки нереформиран кръвопиец, който посмеел да се развихри из града, скоро го погвали хора знаещи точно как мисли той и точно къде се крие.
Зад всичко това стоеше Лейди Марголота. Тя беше тази, която чрез дипломация, а вероятно и по-директни мерки, отново е задвижила нещата в Юбервалд, освен това тя имаше някакъв вид... връзка с Ветинари. Всички го знаеха това и никой не знаеше нищо повече по въпроса. Една такава многоточийна връзка. Такива ми ти работи. И никой досега не беше успял да съедини точките.
Тя беше идвала на дипломатични посещения в града, но дори и многоопитните Анкх-Морпоркски матрони не бяха в състояние да доловят и най-малкия слух за нещо повече от делово и добросъседско сътрудничество между тях двамата.
И той играеше с нея неспирни и пресложни игри по щракса, и като се изключи това, това беше, ами това си беше... засега.
И тя му беше изпратила Лут, да е тук на сигурно. Кой знае защо, освен тях двамата де. Някаква политика сигурно.
Ридкъли въздъхна. Едно от тези чудовища, оставено само. Не беше лесно да си го помислиш дори. Те са прииждали с хиляди, като въшки, избивайки всичко и изяждайки труповете, включително тези на техните си хора. Империята на Злото ги беше отглеждала в мрачни подземия, сиви демони без собствен ад.
Боговете знаят, какво е станало с тях след рухването на Империята. Но сега имаше убедително доказателство, че някои от тях все още ще да живеят по отдалечените хълмове. Какво ли ще правят? А един от тях, точно сега, лееше свещи в мазетата на Ридкъли. От него пък какво ще стане?
- Досадна гнусотия? - произнесе на глас Ридкъли.
- Ей, ти кого наричаш гнусотия, бе дядка? Тая улица да не е твоя, бе!
Магьосникът сведе поглед надолу към много млад господин, който изглежда крадеше дрехите си само от най-добрите простори, макар че дрипавият червено-черен шал около врата му сигурно си беше лично негов. В него се усещаше някакво напрежение, постоянна смяна на тежестта, като че ли всеки момент можеше да духне в непредсказуема посока. Той си подхвърляше една консервена кутия във въздуха и пак я ловеше. Това събуди толкова остри спомени в Ридкъли, че чак го убодоха, но той бързо се съвзе.
- Аз съм Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на Невиждания Университет, млади момко, и виждам, че носиш цветовете на отбора си. За коя игра обаче? Да не би да е играта на ритни-топката?