- А? Е няма лошо, нал’тъй? Айде да ходим да се видим с момчетата. Мърдай, ама да не си мръднал от мене.
- Глей с’а, това е досезонен приятелски мач на Ангелите с Грамадите, чат ли си? - просвещаваше го Трев, като излязоха на ситния дъжд, който, поради неизменно замърсения въздух, постепенно се преобразуваше в смог - Те и едните и другите са пълна боза, ама за нищо не стават, да ама Мътняците викат за Ангелите, чат ли си?
Трябваха доста обяснения, но в основата си, поне доколкото можеше да разбере Лут, ставаше дума за следното: Всички ритнитопковски отбори в града са класирани от Мътняците според близостта им - физическа, психологическа или инстинктивно почувствана, с омразните кукляци. Нещата просто са се били наредили така и толкова. Отидеш ли на мач между два други отбора, автоматично, според някакъв сложен и постоянно променящ се датчик свой-чужд за любов и омраза, викаш за отбора най-близко свързан с родната ти почва, или по-точно, с родния ти паваж.
- Чат ли си к’во ти говоря? - завърши Трев.
- Запечатах всичко, което казахте в паметта си, Господин Трев.
- О Брута, бас държа че си го запечатал и такова. И като не сме на бачкане, ми викай просто Трев, ясно? Нали викаме заедно, бе, чат ли си? - той сръга игриво Лут с юмрук в рамото.
- Защо направихте това, Господин Трев? - попита Лут, а очите му, едва едва видими, го гледаха обидено - Та вие ме ударихте!
- Не бе, това не беше удар, бе Гобльо! А приятелско сръгване! Не виждаш ли разликата? Ама и туй ли не знаеш, а? Само леко те потупвам по рамото, да се види, че сме си наши хора. Айде, давай и ти на мен. Айде де, - подмигна Трев.
... Бъди учтив и, най-важното, никога не вдигай ръката си в гняв на никого...
Но този път не беше това, нали? - запита се сам Лут. Трев нали му беше приятел. И това си беше приятелско. Такива работи. Той мушна с юмрук приятелската ръка.
- Това ли ти беше удара? - възмути се Трев - Ти на това ли му викаш удар, бе? И малко момиченце мо’еше да удари по-добре! Как може да си още жив като са ти такива кьопави ударите? Аре давай пак, ама истински!
И Лут даде.
Това да станеш един от множеството беше в разрез с всичко, което представляваха магьосниците. Всъщност един магьосник не би станал заради нищо, заради което може да си остане седнал, но дори и седнал, като си магьосник, трябва да ставаш център на вниманието. Вярно че имаше, разбира се, и такива случаи, когато робите пречеха, особено когато магьосникът работеше в ковачницата си над някакъв вълшебен метал или мобилоидно стъкло или още някое от онези експериментчета по приложна магия, където това да не се подпалиш се брои за голям късмет, така че всеки магьосник имаше някакви кожени панталони и осаждена, проядена от киселини престилка. Те всички споделяха тази малка мръсна тайна, вярно, не особено тайна, но пък направо изтъкана от мръсотия.
Ридкъли въздъхна. Колегите му бяха целели да изглеждат като обикновени хорица, но имаха твърде смътна представа за това как ще да изглеждат обикновените хорица тея дни и сега се подхилкваха, споглеждаха се и си подвикваха неща от рода на: „Добра стига, пусто да опустее, нема лабаво, хей-брей, мой чиляк, мамка му и прасе”. До тях бяха застанали извънредно смутени двама от университетските Блюстители, не знаещи къде да се дянат, освен че биха предпочели да си пушат кротичко някъде на завет.
- Господа, - започна Ридкъли и добави с дяволит проблясък в очите - или може би ще е по-редно да кажа, събратя труженици на ума, този следобед ние... Да, Старши Дискусионни Наставнико?
- Доколко коректно е да се именуваме, собствено погледнато, труженици? Това в края на краищата нали е университет, - изтъкна Старшият Дискусионен Наставник.
- Съгласен съм със Старшия Дискусионен Наставник, - подкрепи го Лекторът по Съвременни Руни - Съгласно Устава на Университета ни е изрично забранено да извършваме извън пределите на университета каквато и да е магия над четвърто ниво, освен ако не бъдем изрично помолени за това от гражданските власти или, съгласно алинея трета, освен ако много ни се иска. Тук се явяваме в качеството си на титуляри, като каквито ни е забранено да работим.
- Тогава ще приемете ли обръщението „събратя кръшкачи на ума”? - подхвана Ридкъли, както винаги с радост проверяващ до колко далече може да стигне.
- Титулярни кръшкачи на ума, - поправи го педантично Старшият Дискусионен Наставник.
Ридкъли се предаде. Той можеше да си кара така и цял ден, но животът не е само игри и забавления.
- След като уредихме това, трябва да ви уведомя, че помолих доблестните господа Искреньо Отоми и Алф Нобс да се присъединят към нас в тази наша малка щуротийка. Господин Нобс ни увери, че след като не носим ритнитопковски емблеми, не би трябвало да привлечем нежелателно внимание.