- Не бих отказал някой плод, - обади се Професорът по Отвлечени Феномени – Ами вие, Библиотекарю?
- Уук, - изръмжа запречващата огъня от камината фигура.
- Ама че разбира се, - съгласи се Архиканцлерът и махна с ръка към чакащия сервитьор – Значи и плодовете. Погрижете се ако обичате, Даунбоди. И... сигурно може да ги донесе онова новото момиче? Тя трябва да свиква с Всекинощната Стая.
Все едно беше изрекъл магично заклинание. Стаята с нейния едва виждащ се от синкавия пушек таван изведнъж бе обзета от тежка, някак си препълнена тишина, което се дължеше предимно на мечтателни спекулации, но в отделни редки случаи и на отдавнашни спомени.
Новото момиче... От самата мисъл старчески сърца опасно се разтуптяваха.
Много рядко се случваше красота да нахлуе в ежедневната рутина на Н.У., който беше също толкова мъжки, колкото и миризмите на стари чорапи, на дим от лули, както и, като се има предвид разпространената сред преподавателския състав немарливост при изтръскване на лулите, също и на обгорени чорапи. Г-жа Уитлоу, икономка на университета и носителка на дрънчащата връзка за ключове и грамадния трещящ като кораб посред буря корсет, от звука на който Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания припадаше, та тя обикновено много внимаваше да подбира персонал, който макар да е и от женски пол, да не е в прекалена степен такъв и обикновено се отличаваше с работливост, спретнатост, румени бузи и изобщо бяха накратко от онзи вид жени, които гравитират към басма и ябълкови сладкиши. Това задоволяваше магьосниците, които също гравитираха към ябълковите сладкиши, макар че можеха да минат и без басмата.
И как стана така, че икономката взе на работа Жулиета? Какво ли ще да си е мислела? Момичето навлезе в университета като ново светило във слънчева система и оттогава небесните сфери смущаващо се поклащаха. Също както впрочем и кръшните бедра на Жулиета.
Съгласно обичая и дългогодишната практика магьосниците съблюдаваха безбрачие, официалната причина за което беше, че жените били разсейващ фактор и се отразявали зле на магичните органи. Обаче след една седмица присъствие на Жулиета мнозина от преподавателския състав заизпитваха непознати (за повечето от тях) копнения и странни сънища и изобщо положението малко се понапече, но какво да се прави: това нейното беше отвъд красотата. Беше нещо като дестилат на красотата, витаещ около нея и насищащ околния ефир. Когато тя минаваше, магьосниците чувстваха подтик да пишат поезия и да купуват цветя.
- Вероятно ще ви е интересно да научите, господа, - обади се новият Пазител на Традициите, - че днешното преследване е с рекордна продължителност за цялата история на традицията. Предполагам, че дължим благодарности на днешния Мегапод...
По някое време той осъзна че държи реч пред глухи уши.
- Ъъ, господа? - подсети ги той и се огледа.
Магьосниците се бяха зазяпали някак си задушевно в каквото и да им се въртеше в главите.
- Господа? - повтори той и този път колективна въздишка ознаменува тяхното събуждане от внезапен пристъп на мечтателство.
- Какво бре? - реагира Архиканцлерът.
- Тъкмо отбелязвах, че днешният Мегапод безспорно постави рекорд, г-н Архиканцлер. Беше Ринсуинд. Официалният Мегаподски костюм му стана направо като по поръчка. Мисля, че е отишъл да си полегне.
- Какво? А, това ли? Да де, да. Вярно. Браво на човека, - съгласи се Ридкъли и магьосниците откликнаха с онова бавно ръкопляскане и тропане по масата, което е белег за одобрение сред мъже на определена възраст, класа и талия, съпроводено с възгласи като „Брей брей, браво на човека!” и „Чиста работа!” Очите им обаче останаха приковани към вратата, а ушите се напъваха да чуят трополенето на количката, което ще предизвести появата на новото момиче и, разбира се, сто и седем чешита сирене, както и над седемдесет разновидности туршии, салати и други мезета. Новото момиче може и да беше въплъщение на красотата, но Н.У. не беше място за хора, които забравят за сирената си.
Е, ако не друго, тя поне е разсейващ фактор, помисли си Пондър докато затръшваше книгата, а университетът напоследък се нуждае от такива. Много се беше закучило положението откакто подаде отставка Деканът, ама много. Кой е чувал досега някой да подаде отставка от Н.У.? Такова нещо просто не може да го бъде! Понякога хората си отиваха в немилост, в сандък или, в някои случаи, на парчета, но такова нещо като да си отидеш сам просто нямаше. Работата в Невиждания Университет беше за цял живот, а често и доста по-оттатък.