Гленда с удоволствие би счупила някоя чиния в сладката празна главица на Жулиета, когато момичето най-сетне цъфна в Нощната Кухня. Или поне с удоволствие би си помислила за това, при това съвсем преднамерено. Но нямаше смисъл да си изпуска нервите, защото обектът на тези нерви не го биваше много да забелязва, какво си мислят другите хора. Не че беше лошо момичето, но просто някак все не можеше да стигне до мисълта, че някой би могъл да не е мил с нея. Така че Гленда се ограничи с едно:
- Къде беше? Казах на г-жа Уитлоу, че си се прибрала вкъщи по болест. Татко ти направо ще се поболее от грижа! А и пред останалите момичета никак не изглежда добре.
Жулиета се отпусна в креслото с толкова изящно движение, че все едно прозвуча музика.
- Ми на мача бях, къде. Нали играхме срещу говедата от Мътни Извор.
- До три часа сутринта ли?
- Ми че то си е по правилата, ма. До края на цяловремето, до внезапна смърт или до първи гол[10].
- Кой би?
- Не’нъм.
- Как така не знаеш?
- Ми че като си ходих, го решаваха по пукнати глави. Абе аз без друго, нали, излязох с Скапания Джони.
- Аз пък си мислех, че си скъсала с този.
- Ми че той ме черпи една вечеря бе.
- Не трябваше да ходиш. Не ти е работа да ги вършиш такива едни.
- К’ви такива? – отвърна Жулиета, която понякога си мислеше, че въпросите са отговори.
- Защо просто не вземеш да измиеш съдовете? – приключи въпроса Гленда.
И пак ще трябва аз да ги мия след теб, помисли си тя, когато най-добрата и приятелка се запъти към редицата големи каменни мивки. Това, което Жулиета правеше с чиниите, не беше точно миене, а бегло кръщаване. Не че магьосниците бяха от хората, които да забележат налеп от вчерашно яйце на чинията си, обаче г-жа Уитлоу можеше да го съзре и през две стаи в трета.
Гленда харесваше Жулиета, ама наистина, макар че понякога се чудеше защо. Вярно, че бяха израстнали заедно, но тя не можеше да спре да недоумява, как Жулиета, която беше толкова красива, че момчетата озовали се наблизо се вцепеняваха, а понякога припадаха, може да е толкова, ами да си го кажем направо, глупава. Като стана дума за израстване, тази която израстваше беше всъщност Гленда. За Жулиета тя не беше сигурна, но понякога на Гленда и се струваше, че самата тя е порастнала и за двете.
- Виж сега, трябва само малко да попотъркаш, това е, - не издържа тя след няколко секунди унило бълникане, изтръгна четката от съвършената ръка на Жулиета и после, когато мръсотията беше изпроводена по канален ред, си помисли: Отново го направих. Всъщност отново го направих отново. Колко пъти ли са станали вече? Случвало ми се е дори и да си играя с куклите й вместо нея!
Чиния след чиния проблясваха в Глендините ръце. Нищо не изчиства упорити петна по-добре от подтиснатия гняв.
Скапания Джони, моля ви се. За боговете, че той мирише на котешка пикня! И е бил единственото момче, толкова тъпо, че да си въобрази, че има някакъв шанс. Майчице мила, да има такава фигура и да излиза все с абсолютни загубеняци! Какво ли би правила без мен?
След тези кратки вълнения Нощната Кухня отново се върна в рутината си и жените известни като „другите момичета” продължиха с обичайните си задължения. Редно е да се спомене, че за повечето от тях е могло да се каже че са момичета само в отдавна минало време, но те работеха добре и Гленда се гордееше с тях. Г-жа Хеджс се оправяше със сирената като за световно. Милдред и Рейчъл, официално фигуриращи във ведомостите по заплатите като „жени за зеленчуците”, бяха добри и надеждни и тъкмо Милдред беше измислила прочутата рецепта за сандвичи с червено цвекло и сирене крема.
Всички си разбираха от работата. Всички си вършеха работата. Нощната Кухня беше надеждна, а Гленда обичаше да е надеждно.
Тя си имаше дом, където да се прибере и се грижеше да си ходи там поне по веднъж дневно, но тъкмо в Нощната Кухня тя живееше. Тук беше нейната крепост.
Пондър Стибънс се беше втренчил в страницата пред очите му. Умът му се преизпълни с противни въпроси, най-големият и най-противният от които беше просто: Има ли някакъв начин някой да изкара, че аз съм виновен за това? Няма. Добре!
- Ъъ, тук има една традиция, която за съжаление изглежда сме пропуснали да съблюдаваме в продължение на немалко време, г-н Архиканцлер, - спомена той, съумявайки да не допусне в гласа си загриженост.
- Да не би да има някакво значение? - каза Ридкъли и се протегна.
- Тя е традиционна, г-н Архиканцлер, - отвърна укорително Пондър - Въпреки, че с известно напъване би могло да се каже дори, че самото и несъблюдаване, уви, се е превърнало в традиция.