— А ти тогава защо се ожени за нея?
— Не съм се оженил. Купих си майка за бъдещото си дете. И съм благодарен на съдбата, задето тя стана не само майка на момиченцето ми, но и мой приятел. Дори не бях разчитал на това.
— Чакай, но нали каза, че не си харчил пари по Даша? Значи нея не си я купил?
— Опитах се, както обикновено, да й правя подаръци, естествено скъпи, но тя отказваше. Именно това ме кара да се съмнявам. Какво търси от мен?
— Глупости! — ядоса се Настя. — Говориш абсолютни глупости. Защо да е невъзможно да те обичат? Защото ти сам си го мислиш? Клеветиш и себе си, и момичето.
— Ами кражбите? — жално попита Саша. Личеше си, че и на него му се гади от собствените му подозрения.
— Да, кражбите — замислено каза Настя. — За кражбите трябва да помислим. Я да взема аз да видя лично твоята красавица. На работа ли е утре?
— Втора смяна, от три до осем. Знаеш ли къде е магазинът?
— Знам. Не си й казвал за мен, нали?
— Не.
— Добре, утре ще прескоча.
Неочаквано Саша се усмихна и извади портфейла си.
— Вземи малко пари. — И й подаде неразпечатана пачка.
— Това пък защо? — учуди се Надя.
— Да си купиш нещо, като претекст. Там всичко е много скъпо.
„Точно така — помисли си тя. — За да поразгледам тази Даша, трябва да премеря най-малко десет рокли. А ако след тези мъки не купя нещо, може да й се види подозрително. Братчето ми изобщо не е глупаво. Въпреки бръмбарите в тавата си.“
Настя затвори вратата след Саша и влезе в стаята, където Льоша съсредоточено работеше на компютъра.
— Знаеш ли, Льошик, имам си много интересен роднина — каза тя, приближи и го прегърна през раменете. — Смята, че не е възможно да го обичат.
— Така ли? — разсеяно попита Чистяков, без да прекъсва работата си. — И защо?
— Грозничък е и има лош характер.
— И това ли е? Горкият, да знаеше какъв е характерът на сестра му! И пак се намери един идиот в мое лице, който я обича. Да ти освободя ли мястото? Вече привършвам.
— Благодаря, Льошенка. А какво имаме за вечеря?
— Мисля, че са останали малко кюфтета.
— Аз пък мисля, че ги изядохме вече — усъмни се Настя.
— Край. — Льоша изключи програмата и стана от бюрото. — Сядай, светило на борбата срещу убийствата. Най-сетне разбрах защо не искаш да се омъжиш за мен.
— Защо? — полюбопитства тя, докато търсеше своята директория в компютъра. — Кажи ми, поне да знам.
— Защото си мързелива и не си никаква домакиня. Докато те моля за ръката ти — а го правя вече почти петнайсет години, — аз в известен смисъл съм зависим от теб и ти си правиш каквото искаш с мен. Ако се оженим, ще си върна свободата и независимостта и кой тогава ще те храни, лошо момиче такова?
— Ако не ме храниш, ще се разведа — обеща Настя и започна да чертае на екрана своята таблица.
— Приказки! Щяла да се разведе — промърмори Чистяков, докато събираше от бюрото записките си. — Тебе те мързи един сандвич да си направиш, камо ли да тръгнеш да се развеждаш.
2.
Дмитрий Сотников гледаше с усмивка седемте деца, които старателно рисуваха натюрморт. Макар и талантливи, пак са си деца — непосредствени, палави, много забавни. Дмитрий обичаше своите ученици, той изобщо обичаше децата и по никакъв начин не би се съгласил да вземе по-големи младежи. В художественото училище, което през последната година се сдоби с помпозното име Академия по изкуствата, той работеше вече десет години и през всичките тези години в групата му не бе имало нито един ученик от горните класове.
Общуването с децата винаги го радваше, но днес към края на часовете лекото, радостно настроение постепенно се отдръпваше, отстъпвайки място на някакво смътно недоволство. Ами разбира се, мерна му се мисълта, днес е четвъртък, днес ще дойде Лиза. Пак ще се леят спомени, приказки за Андрей, сълзи, накрая ще последва задължителният като кафето за закуска секс. Всичко това ще бъде тягостно, но все пак утехата му ще бъде, че на Лиза ще й поолекне. Съвсем мъничко, но ще й поолекне.
Щом приключи занятията и пусна учениците, Сотников тръгна да се прибира, като пътем се отбиваше в някои магазини за продукти. Лиза ще дойде, както обикновено, в осем, преди това той искаше да разтреби жилището и да вечеря. Лиза никога не сядаше на масата с него и ако не успееше да хапне, преди тя да дойде, трябваше да гладува, докато гостенката му си тръгне.