Вкъщи Дмитрий тъжно огледа неуютното си жилище. Ергенският живот на художника бе сложил отпечатъка си върху целия апартамент — като се започне от неизмитите прозорци и се свърши с тенджерите с изпочупени дръжки. Той с всички сили се стараеше да поддържа чистотата, редовно миеше пода и бършеше праха, но все не му достигаше време да измие прозорците, а да купи нови съдове и да ремонтира капещия кран в банята не се и сещаше.
Лиза дойде малко след като старинният часовник на стената удари осем. През последните девет години тя носеше само черно, и днес беше с черен панталон и широк черен пуловер. На Дмитрий не му харесваше този проточил се траур, а и окото му на художник, взискателно към хармонията между цвят и форма, виждаше, че черното изобщо не й отива. Висока, с едър кокал, с тъмноруса коса и сиви очи, с цялата си стегната спортна фигура тя би могла да излъчва здраве и смях, страшно биха й отивали бели дънки и ярка фланелка с весела рисунка. Ала вместо това, Лиза упорито носеше траурни дрехи, рядко се усмихваше, а скръбното изражение сякаш навеки бе залепнало за лицето й.
— Как ти мина денят? — попита Дмитрий, докато окачваше якето на Лиза в антрето.
— Както обикновено. Ходих на гробищата, измих паметника, сложих цветя във вазата.
— Кога тръгваш на работа?
— Сигурно след една седмица. Ще видим. Още не съм решила.
— А лекарят какво казва?
— Че какво ли умно може да каже тоя лекар! — пренебрежително отвърна Лиза. — Каквото аз поискам, това ще каже. Ще видим — повтори тя, — ако имам настроение за работа, няма да поискам още болнични.
След преживения преди девет години шок, когато пред очите на Лиза четири момчета убиха по-малкия й брат, тя периодично лежеше в болница с психоза, а после задълго си оставаше вкъщи — да се долекува.
— Знаеш ли — оживено подзе тя и се намести в уютното дълбоко кресло, което Дима бе наследил от прабаба си заедно със старинния стенен часовник, — Андрюша много е харесал сините хризантеми, които му бях занесла миналия път. Отдавна съм забелязала: ако му харесват, цветята дълго не увяхват. Днес пак сложих същите. Как мислиш, дали му харесват самите хризантеми, или това, че са сини?
„Хайде, започна се — уморено си помисли Сотников. — Безполезно е да й обяснявам, че не е възможно Андрюша да харесва или да не харесва нещо, защото вече от девет години не е между живите. Лиза не иска да разбере това, не иска да се примири със смъртта на брат си, но тъй като е безсилна пред факта, че е мъртъв, сега е затънала в едни религиозни мътилки, проповядващи нещо си за безсмъртието на душата. От там са и тия приказки, и ходенето по гробища всяка седмица, че и по-често, и ежедневното разтребване на стаята му, в която през всичките години след неговата смърт се поддържа идеален ред, сякаш е отишъл на училище и след два часа ще се прибере. Защото, видите ли, душата на Андрюша била тук, с нас, тя всичко виждала и всичко разбирала и ние трябвало да се отнасяме към нея така, сякаш той е жив. Лиза все пак е по-лек случай, майка й обаче съвсем е откачила, кажи-речи, всеки ден ходи на черква, дори се е кръстила. Превърнали са жилището в мавзолей, отрупали са всички стени с картини и снимки на момчето и в този мавзолей отглеждат и поливат мъката си, сякаш е цвете, та да разцъфва все по-разкошно. А аз търпя всичко това девет години, защото ужасно ми е жал за Лиза. Брат й беше гениален художник, никога не съм имал по-талантлив ученик. Андрей беше истински вундеркинд, не само художник, но и блестящ поет. А Лиза беше Сестрата на вундеркинда, и то Сестра с главна буква, защото и за това е нужен талант. Тя умееше да бъде толерантна, знаеше как да уталожва кризите му, когато Андрей започваше да хвърля четките по пода и да крещи, че е нищожен цапач и никога вече няма да пипне палитра. В момчето беше целият й живот, всичките й надежди, тя дишаше чрез него и за нея би било равносилно на смърт да признае, че вече го няма. Горкото ми безумно момиче.“
— Не, все пак сигурно най-важното е, че цветята са сини — продължаваше Лиза, без да забелязва, че Сотников почти не я слуша. — Спомняш ли си, Андрюша нарисува портрета ми в костюм на принцеса? Там съм с една рокля на сини цветя. Цветята всъщност бяха розови, но той ги направи сини, каза, че така било по-хубаво. Спомняш ли си?