— Спомням си — усмихна се Дима. — Беше невероятен портрет.
— Да-да — подзе Лиза и тръсна глава, — на изложбата го видя някакъв чужденец и искаше да го купи, но Андрюшенка му отговори: „Това е портретът на сестра ми, на моята принцеса. Не се продава, защото аз искам моята Лиза винаги да бъде с мен.“
Гласът й потрепери, по бузите й потекоха сълзи. Спомените за брат й бяха все така болезнени. Дмитрий приседна на страничната облегалка на креслото, прегърна момичето, притисна главата му до гърдите си. Той знаеше, че да я успокоява и утешава е безполезно губене на време, трябва просто да изчака тя да спре да плаче.
— Ами помниш ли как седяхме с теб точно както сега в ателието, ти ме галеше по главата и ми говореше, че Андрюша е необикновено талантлив и картините му ще заминат на изложба в Париж, а ние ще го придружаваме и ще се разхождаме по булевард „Кроазет“? — изхлипа Лиза.
— Помня, разбира се — тихо отговори Сотников. Всъщност нищо такова не помнеше, но беше опасно да се спори с Лиза.
— Аз бях на шестнайсет и бях влюбена в теб до уши, а ти дори не го забелязваше. Нали?
— Да. Тогава ти беше ужасно мило момиченце, но просто едно малко момиченце, а аз бях учител на брат ти, стар и солиден човек, бях на цели двайсет и седем години.
— Да, но когато ме прегръщаше и ми говореше за Париж, сърцето ми замираше. Беше като приказка. Дим, а кога осъзна, че ме обичаш?
„Никога“ — мислено произнесе Дима, но, разбира се, на глас каза съвсем друго.
Отношението му към Лиза беше сложно и объркано. До известен момент тя наистина беше за него само едно мило момиченце, сестра на неговия ученик. Като опитен педагог, той естествено виждаше, че тя е влюбена в него, но кой мъж учител не се е сблъсквал с такива неща? Нормално явление, дори не е прието да му се обръща внимание. Лиза водеше брат си в училището, търпеливо седеше в ъгъла и докато чакаше да свърши часът, тихо си бъбреше със Сотников за разни незначителни неща. Понякога Дмитрий я молеше да позира на учениците и тя на драго сърце се съгласяваше.
След смъртта на единайсетгодишния си брат Лиза продължи да ходи при художника, сякаш нищо не се бе променило, разговаряше с него за Андрей, за неговите картини и стихове. Тези посещения бяха редовни и сякаш съвсем естествени. Отначало Дима очакваше след време раните да заздравеят и тези тягостни посещения постепенно да секнат, но минаваха месеци, години, а Лиза, когато не беше в болница, продължаваше да идва в училището всеки четвъртък. Когато той взе да се тревожи, вече беше късно да се промени каквото и да било. Е, какво да й каже? Как да й обясни, че не бива да идва при него? Такова нещо се казва или веднага, или никога. Това е една от най-разпространените клопки, които могат да ти поставят съжалението и състраданието. И Дмитрий търпеше. Искрено съжаляваше Лиза, а себе си виждаше като коравосърдечен и бездушен човек, защото не можеше да се насили да изживява загубата на момчето със същата неистова сила.
Станаха любовници, когато Лиза навърши двайсет години. Това не му достави никаква радост, но Лиза сякаш живна малко, поотърси се, макар и за кратко, подаде глава от своята траурна черупка, в която се криеше постоянно. И тогава Дима Сотников реши, че ако е в състояние да направи нещо за нея, трябва да го направи въпреки всичко, въпреки другите жени, в които се влюбваше и с които спеше. Щом съществува илюзия, която помага на Лиза да овладява мъката си, той няма право да разрушава тази илюзия. Щом любовта й към него може да я крепи, той не бива да я лишава от тази подкрепа. Разбира се, това решение беше взето в ситуация, когато след един несполучил кратковременен брак Дима беше сигурен, че през близките три-четири години няма да повтори опита си да създаде семейство. Какво ще прави с Лиза, ако в живота му се появи жена, за която би пожелал да се ожени, Сотников не знаеше, но си казваше, че когато това се случи, тогава ще му мисли. И през ум не му минаваше да направи предложение на Лиза. Той изпитваше към нея много добри чувства и дори можеше веднъж седмично да демонстрира това в леглото. Но не я обичаше.
3.
Наближаваше шест часът и Настя си помисли, че ако Лесников не дойде до десет минути, ще трябва да се потътри сама към магазин „Орион“.
Тя вече не си спомняше кога за последен път си бе тръгнала от работа в шест, обикновено оставаше до късно, размишляваше върху фактите и събитията, чертаеше сложни схеми, градеше най-невероятни версии и измисляше хитри и оригинални начини те да бъдат проверени. Веднъж, за да разкрие серия от убийства, дори се принуди да прочете няколко трилъра на френски и италиански. Отначало колегите на Настя свиваха рамене и недоверчиво се усмихваха, след като началникът им, Виктор Алексеевич Гордеев, по прякор Житената питка, им съобщи, че е взел в отдела човек, който ще се занимава с анализи. Не виждаха особен смисъл в това и смятаха, че шефът им просто по нечия молба е уредил нечия щерка, а тъй като тя не познава детективската работа и нищо не умее, са й измислили въпросната митична аналитична работа. Това им се виждаше правдоподобно, още повече че вторият баща на Настя, Леонид Петрович, беше работил четвърт век като криминалист и с Житената питка бяха добри приятели.