Това беше преди десет години и трябваше да мине доста време, та ехидните усмивчици и ядните погледи постепенно да изчезнат от физиономиите на служителите от отдел „Тежки престъпления срещу личността“. Настя работеше за всички, изпълняваше всякакви молби и поръчения. Всеки можеше да отиде при нея и да каже: „Нещо не ми върви с комбинацията, която съм замислил. Връзката се къса ето тук и ето тук.“ Каменская се заключваше отвътре в кабинета си, вадеше прочутите си листове, чертаеше по тях неразбираеми стрелчици и кръгчета, а след два часа представяше пълен анализ на причините комбинацията да не върви и даваше съвет как да се отстранят тези причини. Тъй като притежаваше ясната методичност на математик, за когото думите „това не може да бъде“ не съществуват, тя обикновено не изпускаше нито една версия и нито едно обяснение, колкото и невероятни да изглеждаха те на пръв поглед, а прекрасната й памет й позволяваше да помни много сведения, които при първо поискване изваждаше на бял свят, за да ги съпостави, и след подобни съпоставяния те понякога лъсваха в съвсем друга светлина.
Днес Настя бе решила да изпълни обещанието, което бе дала на брат си, и да види какво представлява странното момиче Даша Сундиева. За да изпълни замисъла си по най-добрия начин, й се искаше да отиде до магазина с хубава скъпа кола. Затова чакаше с нетърпение колегата си Игор Лесников, който притежаваше лъскаво беемве. Още сутринта го бе помолила да й помогне и Лесников, винаги строг и сериозен, бе кимнал мълчаливо и бе хукнал по своите си работи. Настя така и не бе разбрала смяташе ли той да изпълни молбата й или не.
Когато стрелките на часовника показаха шест без две минути, Настя започна да се облича. Беше безсмислено да чака повече, ако смяташе да прекара в магазина поне един час, а магазинът затваряше в осем. Вече заключваше кабинета, когато видя в края на коридора Лесников — той крачеше към нея, без изобщо да бърза.
— Къде си тръгнала без мене? Да не си променила плановете си? — попита я спокойно.
— Не, просто изгубих надежда, че ще дойдеш.
— Но нали ти обещах! — невъзмутимо отвърна Лесников. — Как бих могъл да не дойда? Ако нещо ми беше попречило, щях да ти се обадя по телефона.
За любезността и точността на Игор Лесников из Московското управление на вътрешните работи се носеха легенди, които понякога се превръщаха в анекдоти. Коридорите на „Петровка“ 38 вероятно не бяха виждали по-сериозен и спокоен човек, откак бе построено зданието. На това отгоре той беше красив и половината от женското население на страната, наречена „Московско управление на вътрешните работи“, тайно въздишаше по него. Но Лесников беше примерен, любящ съпруг и щастлив баща, никой не би могъл да го упрекне в каквото и да било: през тези дълги години нито една служителка на „Петровка“ не бе получила знак на внимание от него.
Когато стигнаха до „Орион“, Настя го помоли:
— Паркирай така, че колата да се вижда от магазина през витрината. Аз ще вляза, след десет-петнайсет минути ще изляза, ще си поприказвам малко с тебе и след това можеш да си тръгваш.
— Добре — кратко отговори Игор и грижливо паркира автомобила.
„В живота ми започна период на запознаване с богатството — присмехулно си помисли Настя. — Първи беше Льошик с роклята за шестстотин долара, после брат ми, милионерът, а сега и магазин, където цените дори във валута са с много цифри.“
Настя забеляза Даша Сундиева от пръв поглед. В този скъп магазин имаше съвсем малко посетители, а отделът за дамско облекло беше буквално пуст.
Брат й не си въобразяваше, Даша наистина беше красавица. При това не беше красива в пълния смисъл на думата. След като я разгледа по-внимателно, Настя забеляза, че чертите на лицето й далеч не бяха правилни, кожата й не беше много хубава, а краката можеха да бъдат и по-дълги. За сметка на това тя имаше разкошна гъста златистомедна коса, която падаше на плътни вълни по раменете й, яркосини очи, чаровна руменина по скулите и трапчинки на бузите. Но най-хубавото в това момиче беше изражението на лицето му — приветливо, радостно, открито и доброжелателно, тъй че то сигурно би изглеждало красиво дори всъщност да беше истински грозно.