— Ася — чу се иззад вратата гласът на Льоша, — търси те Гордеев. Ще се обадиш ли или да му кажа, че ще му звъннеш по-късно?
Виктор Алексеевич Гордеев беше началникът на Настя и обаждането му по телефона в събота не предвещаваше нищо добро. Мерна й се страхливата мисъл, че е спешно необходима в службата си и това за пореден път ще й помогне да се измъкне от омразното мероприятие, каквото й се виждаше не само предстоящият банкет, но и всевъзможните сбирки и компании.
— Давай тука телефона! — извика тя.
Льоша открехна вратата, при което пусна в изпълнената с пара баня струя студен въздух, и й подаде апарата.
— Настася, май пак ще ти отровя почивните дни — разнесе се в слушалката гласът на Гордеев. — Чу ли вече за съвместното решение на колегиите на Министерството на вътрешните работи и Генералната прокуратура за лошата работа по разкриването на убийствата?
— Разбира се. Дори го четох.
Тя се намести по-удобно, за да подложи болния си кръст на горещата вода.
— Така, и в тази връзка ни е наредено спешно да изготвим аналитично сведение за неразкритите убийства през последните пет години. Ясна ли е задачата?
— От ясна по-ясна — въздъхна тя. — Какъв е срокът?
— Срокът, дето има една дума, е вчера. Колко време ти трябва?
— Ами… — Настя се почуди малко. — Ако не се занимавам с нищо друго — една седмица.
— Хайде де — изпухтя Гордеев, — как пък не съм ти позволил цяла седмица да не вършиш нищо друго! Слушай сега. Ще подготвяш сведението толкова време, колкото трябва, но да излезе нещо, с което да можем да се гордеем. А аз ще се оправям с ръководството, ако започнат да ни припират. Но не се мотай прекалено много, нали?
— Благодаря, Виктор Алексеевич. Ще се постарая.
Увита в топлата хавлия и с мокра коса, омотана с кърпата, Настя излезе от банята и веднага видя в коридора Льоша — стоеше там с разтревожено лице и тъжни очи.
— Пак ли? — отчаян, попита той.
Тя мълчаливо кимна, разкъсвайки се вътрешно между съжалението към него и ужасното си нежелание да ходи на банкет. В края на краищата съжалението победи.
— Предлагам компромисно решение — каза тя. — Отиваме на банкета, на връщане се отбиваме у вас, вземаме твоя компютър и временно го инсталираме тук. За седмица-две, не повече. Ако имам компютър, ще направя сведението много по-бързо, а без компютър би трябвало да започна работа веднага.
— Но аз какво ще правя без компютър? — слиса се Льоша.
— Избирай: или две седмици без компютър, или без мен днес на банкета.
— А може ли през тези две седмици да поживея тук и да работя на компютъра през деня, докато те няма?
— Разбира се, слънчице мое. Хем ще пазаруваш и ще готвиш.
— Аска, ти си користна до неприличие. Понятие нямам защо досега не съм те разлюбил.
— Ами защото си мързелив. Човек може да се влюби за една секунда, лесно и просто, обаче да престане да обича, е адски труд. Защо несподелената любов се превръща в трагедия? Защото този труд далеч не е по силите на всекиго.
Тя седна в кухнята, включи сешоара и започна да си суши косата.
— Представи си какво мъчение е да съзнаваш, че любовта ти пречи на някого, прави някого нещастен, и ето че ти започваш да я изтръгваш от себе си с кръвта и плътта — и това те кара с всеки ден да обичаш все по-силно и да чувстваш, че полудяваш.
Гласът й зазвънтя, скулите й порозовяха, от бледосиви очите й станаха сини. Настя разбра, че прекалено се е увлякла. Беше си спомнила своята собствена, отдавна забравена болка и бе заговорила за нея на глас, и то пред Льоша. „Безсърдечен боклук такъв!“ — наруга се мислено. Но вече беше късно. Льоша също си бе спомнил и сигурно го болеше още повече.