5.
Мъжът заключи своята бяла жигула и с бърза, стегната крачка влезе в едно красиво здание в югозападния край на Москва. Мина покрай часовия, леко изтича по стълбището до петия етаж, където се намираше кабинетът му. Заключи се отвътре и се преоблече в униформа, като грижливо окачи цивилните дрехи в гардероба. Отключи вратата, отвори прозорчето, извади от касата няколко папки и се захвана за работа.
В кабинета надникна един майор от отдел „Личен състав“.
— Другарю генерал, в петнайсет и трийсет имаме служебна подготовка.
— Добре — отговори генералът, без да вдига поглед от книжата.
Разбира се, няма да отиде на служебната подготовка. Има си маса работа, която се натрупа през последните седмици и която трябва най-сетне да свърши, та после отново да посвещава цялото си свободно време на Ерохин.
Защо стана така, че той, генерал Владимир Вакар, преследва един двайсет и три годишен хлапак, към когото не изпитва нито омраза, нито злоба, изобщо нищо? Как позволи да го вкарат в този капан? Той, действащият генерал, участникът в множество войскови операции, командирът на въздушнодесантна дивизия, винаги ясно бе разбирал що е това дълг и ангажименти. Може би именно това го бе погубило?
Беше роден през последната военна година, два месеца след като баща му бе загинал на фронта. Майка му умря, когато Володя беше на четири години, тогава го прибра чичото на баща му, когото наричаше дядо. Старият Вакар беше от дворянско потекло и смяташе военната професия за достойна и почетна, а и тъй като му беше трудно да отглежда момчето с мизерната пенсия, която Володя получаваше за баща си, го даде в Суворовското училище.
Детството и младостта на Володя Вакар минаха в казармата. Какво е живот в семейство той научаваше само от книгите, които вземаше от дядо си и четеше прехласнато. Тургеневите девойки, Чеховите семейни сбирки на чай от самовар, патриарсите начело на трапезата, заобиколени от деца и внуци — всичко това оформи представата му за семеен живот. Снажна усмихната съпруга, най-малко три деца, аромат на млинове, безусловна преданост на съпруга и готовност да го следва по гарнизоните — ето идеала, към който трябваше да се стреми. И той се стремеше.
Владимир хареса бъдещата си съпруга на новогодишния бал, когато на гости на курсантите на военното училище дойдоха студентки от педагогическия институт. Елена беше снажна и имаше дебела дълга плитка — с нея изпъкваше сред колежките си, които в средата на шейсетте години бяха откачили по прическата на Бабет: тупираните калпаци коса и бретоните. Едрият, широкоплещест Вакар с мъжествената брадичка, белозъбата усмивка и сериозните очи успя без усилия да спечели своята избраница.
Една година след сватбата Елена направи аборт. Вакар почерня от мъка, той просто не проумяваше как може една жена да не иска деца. Децата трябва да бъдат много, смяташе той, колкото повече — толкова по-добре. Дълго умолява жена си да му обещае, че следващия път няма да постъпи така. Стараеше се да бъде примерен съпруг и угаждаше на Елена, за всичко, само и само да роди първото дете. И я измоли — първата им рожба, момиченцето, Лизонка. Елена, сякаш му бе направила огромна услуга, хукна на работа още щом спря да кърми детето. Дадоха Лиза на ясли.
Тя растеше като истинска таткова щерка, и външно приличаше на Вакар — висока, със спортна фигура, дългокрака, вечно усмихната и сговорчива. Владимир я приучваше към физически натоварвания, водеше я на плуване и фехтовка, учеше я да чете и смята, пак той я заведе в училището за първия й учебен ден — със синя чантичка и огромен букет гладиоли. Лиза беше по-близка с него, отколкото с майка си, която беше заета най-вече със себе си.
Синът Андрей се роди едва пет години след Лиза. Вакар подозираше, че главната роля за това изигра тежката скарлатина, която Лиза прекара на четиригодишна възраст. В един момент Елена наистина се уплаши, че Лиза ще умре. Страшната мисъл за възможната загуба на детето в един миг преобърна цялата й душа. Тя, която едва до вчера бе възприемала Лиза като същество, заради което вечер не може да иде с мъжа си на театър, сега, пламенно отдавайки се на Владимир, шепнеше:
— Не се бой от нищо, искам да имаме още едно дете.
За разлика от Лиза, Андрей не беше татково дете. Но което бе още по-лошо — не беше и мамино. Той беше извънредно особен, независим, потънал в себе си и изобщо не се нуждаеше нито от родители, нито от сестра, нито от когото и да било. Че детето им е вундеркинд, семейство Вакар разбраха, когато Андрей навърши три години, а Лиза — осем. Момчето се оказа свръхнадарен художник и поет. От този момент всичко в семейството се промени.