Елена започна да се отнася към сина си като към божество. Тя нищо не разбираше нито от картините, нито от стиховете му, но твърдо знаеше едно: синът й е гений и именно тя е подарила на света това чудо. Нейният дълг е предано да служи на това чудо, да търпи неговите чудатости и жестоки прояви, защото това са чудатости и жестокости на гений, който има право на тях.
Демонстрираха момчето и неговите творби на специалисти — художници и литератори, и всички в един глас повтаряха, че Андрей Вакар е вундеркинд, талант, необикновено създание. Елена се страхуваше, че в един момент всичко ще рухне, ще се окаже измама, сън, случайност, затова дълго пази сина си от известността, като умоляваше онези художници и литератори да не разгласяват нищо за съществуването на Андрей. Тя не се стремеше към слава, чувстваше се като Богородица и това й беше достатъчно. Момчето продължаваше да ходи в обикновена детска градина и когато му дойде времето, тръгна в обикновено училище, където периодично викаха родителите му и ги молеха да вземат мерки за сина си, който ту нагрубяваше учители, ту жестоко се биеше в междучасията, ту нагло и демонстративно отказваше да работи в час. Един прекрасен ден Елена не издържа.
— Не бива повече да мъчим детето — каза тя. — В училището се отнасят към него като към обикновено момче, а той е вундеркинд, необходимо му е по-специално отношение, грижливо, внимателно. Не бива да го карат да играе физическо, ако той иска да рисува през това време. Изкуството е негово призвание, а той е принуден да си губи времето за какви ли не глупости. В края на краищата учителите трябва да се съобразяват с факта, че той не е обикновено дете. В противен случай ще го погубят.
Фактът за необичайните заложби на Андрей Вакар бе разгласен, когато той беше вече на осем години, когато стените в целия апартамент бяха отрупани с картините му, а написаните от него стихотворения и поеми изпълваха няколко дебели тетрадки. И в семейството дойде Славата.
Минаха още три години и веднъж Владимир Вакар стоеше до прозореца, гледаше проливния дъжд и чакаше изпод арката да се появят двете фигурки — на сина му и дъщеря му. Лиза беше завела брат си на занятия в художественото училище и вече трябваше да го доведе вкъщи. Вакар видя Лиза, която, кой знае защо, носеше момчето на ръце. В първия момент Владимир дори не разбра какво става, само забеляза, че дъждовните струи, които се стичаха от синьото якенце на Андрей, ставаха розови. Лиза вървеше много бавно. Когато стигна до средата на двора, тя вдигна очи, видя в осветения прозорец баща си и рухна на земята.
След два дена уморената дебела следователка каза на Вакар:
— Какво можем да им направим? Нито един от тях не е навършил четиринайсет години, не подлежат на наказателна отговорност. Естествено ще ги пратим в трудововъзпитателен интернат, но нищо друго не можем да им сторим.
— Ами синът ми? — слисано попита Владимир. — Та той умря. Нали някой трябва да отговаря за това?
Следователката сви пълничките си рамене.
— Ами законът? Той смята, че дете, ненавършило четиринайсет години, не отговаря за действията си и не може да бъде наказвано.
— Но моето момче… — задавено повтори Вакар. — Дъщеря ми полудя от преживения ужас, лежи в болница и не може да се съвземе от шока. И за това ли никой не отговаря?
— Искрено ви съчувствам — тихо каза следователката. — Но повярвайте ми, законът не подкрепя идеята за възмездие.
— Значи е лош закон — твърдо произнесе Вакар и си тръгна.
На другия ден Елена му каза недоумяващо:
— Какво всъщност чакаш? Не смяташ ли да отмъстиш за нашия син?
— Не мога да отмъщавам на деца — възрази Владимир, поразен от думите на жена си.
— Те убиха нашето дете — упорито повтаряше тя.
— Елена, при всяко положение те са деца и аз не искам да говорим повече на тази тема — отсече Вакар.
— Добре — неочаквано се съгласи Елена. — Ще почакам, докато пораснат. Но ти на всяка цена трябва да направиш това, инак душата на Андрюша никога няма да се успокои и за тебе никога няма да има прошка.