Оттогава минаха девет години. От четиримата малолетни убийци жив остана само Игор Ерохин. Генерал-майор Вакар знаеше, че негов дълг е да защити семейството, да даде покой на жена си и дъщеря си. Нека хилядократно да не са прави, но те са неговото семейство и той изпълнява дълга си на мъж, съпруг и баща. Сега, когато съвсем скоро щеше да стане на петдесет, той с горчивина започваше да осъзнава, че цял живот е разбирал неправилно тези две най-важни думи: дълг и семейство. Но беше вече късно, той беше в капана, зад гърба си имаше три трупа. И скоро щеше да има четвърти.
Четвърта глава
1.
— Можете да ме наричате просто Бокър.
Настя с изумление разглеждаше човечето, което възглавяваше изпратената от Денисов група. За такива обикновено хората казват: един метър с все каскета. Вярно, вместо каскет той носеше плетена скиорска шапчица, нахлупена ниско над челото и прилепнала за хлътналите слепоочия и изпъкващите скули. Малките очички, скрити дълбоко под храстовидните вежди, кривият счупен нос с помръдващ връх, тясната лентичка на безкръвните устни — всичко това го правеше да прилича на гущер, екзотичен и опасен. Беше слаб, но далеч не немощен и се състоеше сякаш от стоманени въжета или жили. Освен това беше невероятно подвижен, нито секунда не стоеше спокойно на едно място, но това не изглеждаше като нервно суетене. От него просто извираше енергия.
Както беше обещал Едуард Петрович Денисов, точно в 9:30 сутринта телефонът иззвъня, а половин час по-късно в жилището на Настя се появи това чудато типче със сива шапчица със синя ивица по края и каза с високия си тенор:
— Можете да ме наричате просто Бокър.
„Странен прякор — бързо си помисли Настя. — «Бокър» на унгарски означава «кладенец». Защо точно Бокър?“
Един смътен спомен пошавна в мозъка й, нещо, свързано с детството, с изучаването на чужди езици. Но нямаше време да се съсредоточи в тази мисъл и да я доведе докрай.
Човекът с прякор Бокър старателно развърза високите си боти с дебела подметка, без които стана още по-нисък. Дори не помисли да си свали палтото.
— Къде ще влезем? — делово се осведоми той, след като отказа предложените от домакинята чехли. Настя с усилие се въздържа от усмивка, като го гледаше — такъв нелеп с тази шапчица, с дългото сиво палто и с трогателните небесносини чорапки.
Реши да прояви гостоприемство.
— Закусили ли сте? Ще пиете ли кафе с мен?
Бокър отказа да пие кафе също тъй учтиво и твърдо, както и да обуе чехлите.
— Добре, тогава да минем на въпроса.
Тя извади направената с полароид снимка на Даша Сундиева и Александър. Двамата стояха, прегърнати, до станцията на метрото „Площад на Революцията“. Саша беше направил снимката по молба на сестра си.
— Ето това младо момиче смята, че го следят. Склонна съм да вярвам, но не съм съвсем наясно с тази работа. Искам вашите хора да я поогледат какво представлява. Освен това, ако наистина я следят, да изясните кой е този любопитко. И най-сетне, трябва да знам дали следят само момичето или и неговия кавалер. Имената им, адресите и местоработата на всеки са написани на гърба на снимката. След три дена ми трябват първите резултати.
— Ще ги имате — невъзмутимо кимна Бокър, без да сваля от Настя внимателния си поглед, от който сякаш нищо не можеше да убегне. — Друго нещо?
— Засега нищо друго. По-нататък ще действаме в зависимост от първите резултати.
— Втора итерация — кимна разбиращо човечето.
„Охо! Денисов ми е пробутал престъпник-интелектуалец. Какво ли е това — знак на уважение, присмех или пък всичките му служители са с висше образование? Интересен тип. Бокър, Бокър. Но за какво ми напомня това? Дали да го попитам? Защо пък не, в края на краищата. Няма да ми падне варакът, ако го попитам.“
— Кажете: откъде имате този странен прякор?
Бокър, който до този момент бавно се разхождаше из стаята, спря и започна да се поклаща от пети на пръсти.
— Навремето ми беше попаднала в ръцете една книга на Успенски — подзе той и Настя веднага си спомни.
— О, да, разбира се, „Думи за думите“. Прочутата „глокая куздра“. Как не се сетих веднага!
Човечето я погледна с нескрито уважение.
— За пръв път срещам човек, който знае за „куздрата“. Моите поздравления. Изрових тази книжка в библиотеката, когато излежавах една присъда за грабеж. Представете си, фразата просто ме покори, омая ме, омагьоса ме. „Глокая куздра штеко будланула бокра и курдячит бокренка“ — вдъхновено и напевно издекламира той. — Ами че това е песен! Поема! Романс на руската морфология!