Отдавна вече не обичаше Дима Сотников, нейното страстно, силно влюбване отначало се притъпи, а после умря, разядено от ръждата на силните успокоителни лекарства. Но Димка беше част от онзи живот и тя не можеше да спре да ходи при него. Не можеше и толкоз. Лиза разбираше, че не бива да ходи, но го правеше всеки четвъртък, скучно му се отдаваше, нетърпеливо очаквайки момента, когато ще могат да си поговорят за Андрюша, да си спомнят неговите думи, постъпки, стихове. Баща й не поддържаше разговори за сина си, отмъщението спрямо убийците го тормозеше прекалено много. Майка й съвсем откачи и говореше само за душата на Андрюшенка, която витаела над тях и не намирала покой, докато тези „изверги“ ходели по земята. И само Дмитрий разговаряше с Лиза за брат й така, както искаше самата тя, отнасяше се внимателно към спомените й.
Огромна тежест лежеше на душата на Лиза. Това беше осъзнаването на факта, че през всичките тези девет години тя оплакваше не брат си, а онзи прекрасен ярък живот, който не се състоя, защото Андрей загина.
… Тя беше на четиринайсет, когато една прекрасна сутрин, когато отиваше на училище, чу зад гърба си:
— Виж, виж, та това е сестрата на Вакар!
— На оня същия ли?
— Ами да, на вундеркинда.
Тя се извърна и видя две ученички от по-горните класове. Модерно облечените ярки красавици гледаха Лиза с нескрит интерес. И освен това — със завист. Представете си само, тези мадами завиждаха на нея! На нея, на Лиза Вакар! На тази незабележима, неизпъкваща с нищо, посредствена осмокласничка. Единствената й отлична оценка беше по физическо, а по останалите предмети едвам я караше на тройки и четворки.
За пръв път я докосваше нежен лъч от славата на Андрюша и момичето усети неговата вълшебна, но коварна топлина.
Скоро тя започна да забелязва и заинтересования шепот на съучениците си, и по-доброто отношение на учителите към нея. Оказа се, че е много приятно да си сестра на Андрей Вакар. Когато водеше брат си в художественото училище — а там всички го познаваха — Лиза като упоена попиваше погледите на симпатични момчета с художнически папки, а също и на наконтени с кожи майки, които чакаха рожбите си в бляскави автомобили. Тя ходеше с гордо вдигната глава и здраво стиснала ръката на братчето си, а целият й вид говореше: „Какво като имате разни неща, които аз нямам, след време и аз ще имам всичко това. Обаче вие никога няма да имате такъв гениален Андрюша.“
Тя нито за миг не се съмняваше, че Андрей ще стане световноизвестен и тя ще ходи с него на изложбите му в чужбина, и ще има слава, почести и следователно — богатство. Пари. Автомобили. Кожи и брилянти. И мъже, които ще се интересуват от нея. Тя може дори да се омъжи и да живее в чужбина в собствена къща с басейн и прислуга.
И всичко това започна да се сбъдва… Семейство Вакар бе поканено на прием в белгийското посолство, след като някои от картините на Андрюша бяха подбрани за подготвящата се в Брюксел изложба на картини на даровити деца, и самият културен аташе я поздрави, че има брат вундеркинд, и й целуна ръка, а някакъв англичанин се обърна към Лиза с „милейди“. На вечерта в Дома на литераторите, където брат й чете свои стихове, най-известните поети и писатели се запознаваха със семейството и един от тях, същият, по когото бяха луди съученичките й, каза на Лиза: „Едно от качествата на вашия брат е, че има такава очарователна сестра. Ако бях по-млад, щях да зная на коя дама да направя предложение.“
Списание „Огоньок“ посвети на момчето цели две страници и цветно приложение, в което помести не само репродукции от неговите картини, но и снимка на семейството. Лиза беше излязла много добре на снимката: замислена, с нежни устни и изразителни очи.
Тя се стараеше да бъде постоянно до Андрей. За да може той да почувства нейната незаменимост и да свикне винаги да бъде с нея. Та околните да не могат да си представят Андрей Вакар отделно от сестра му. За да се стопля от лъчите на неговата слава. И най-неочаквано за самата себе си Лиза откри у брат си нестандартната личност, неразбираема, но привлекателна. И после, той беше дете. Нейното братче. Кожата му нежно ухаеше на детство, той имаше леко изкривено предно зъбче и алергия от портокали, обичаше да спи без възглавница и не можеше да понася паста за зъби с аромат на мента, харесваше му да разпуска дългата коса на Лиза и да заравя лицето си в нея, вбесяваше се, ако някой преместеше кой да е предмет в стаята му. На четиринайсет години Лиза за пръв път усети що е нежност и умиление.